Трети поред, но първи по важност са обаче тези представители на криминални среди, които наистина са извървели пътя от бандити до революционери. Подобна трансформация е често срещана и засяга най-вече хора които са станали престъпници не поради примитивна алчност, а поради някаква психологическа потребност – самоизява, отмъщение, стремеж към справедливост и така нататък. Най-добре този типаж е представен от Робин Худ. Подобни хора присъстват и в нашата история. Много от тях не само са заложили, но и загубили живота си в тази борба. Тук можем да посочим Хаджи Димитър и Димитър Общи. Но най-известния сред тях е самия Васил Левски.
КОЙ Е ИВАН КИШЕЛСКИ?
Не ще и съмнение, че в самата организация непрекъснато се е приказвало за едно бъдещето въстание. Но това са били думи. А дела? С какво в действителност се е занимавала ВРО? За да намерим отговор на този въпрос, ще трябва да навлезем в по-малко известни на широката публика детайли.
Личността на Иван Попкиров Кишелски е terra incognita за повечето наши сънародници. Дори активни любители на нашата история рядко са чували за него, а повечето професионални историци съзнателно го отбягват. Причината е парадоксална, но проста. Тя е, че този чистокръвен българин от Котел има огромни заслуги за националното ни освобождение. А е съзнателно премълчаван защото тези заслуги ги е постигнал не като български революционер, а като руски офицер.
Руският военен министър Д.А. Милютин го описва така: “Полковник Кишелски, родом българин, постъпил в руска служба след Кримската война и оттогава играел роля на секретния ни довереник по делата в християнски области на Северна Турция”.[29] Дейността на секретния довереник е била твърде многостранна. Известни са продължителните му нелегални обиколки из България (първата – през 1857 г., последната – през 1873 г.). Нему е поверено да уреди финансираното от Русия военно училище за българи в Белград, известно у нас като Втора българска легия. При него в Одеса отива Ботев преди да тръгне към България със своята чета. Той е автор на първата българска военна книга “Ръководство за успешен бой с турците”, издадена в Букурещ в началото на 1876 г. И още, и още.
ИККишелски е бил не просто разузнавач, а политическа фигура. Той е ръководил руската тайна политика в България, създавал и насочвал множество събития в българското освободително движение. Поддържал е активни връзки практически с всички негови видни дейци и точно това обрича името му на забвение. Сътрудничество с чуждо разузнаване никак не спомага за прослава на национални герои.
Един от активните партньори на Кишелски е Любен Каравелов. Ролята му в нашето революционно движение е многопластова. Влиянието на отделни български дейци се е определяло от притежавани от тях ресурси. Търговци са разполагали с пари, интелектуалци – с вестници и брошури, черковници – с авторитета на църквата, воеводи – с въоръжена сила. В лицето на Каравелов повечето от тези ресурси се сляха в едно. Бил е много богат, великолепно образован, интелектуалец с голям литературен и публицистичен талант, собствени идейни убеждения, не се е страхувал от насилие. Всичко това го превръщало в централна фигура сред българската емиграция.
Въпреки многото проблеми, които Каравелов е имал с официалната руска администрация поради радикалните си революционни идеи, Кишелски се е насочил към него. Нему той връчва детайлно разработен план за изграждане на тайна вътрешнобългарска организация. Планът е написан от самия Кишелски и се нарича “Безсмъртно общество”. В множество детайли той съвпада с това което ние познаваме под името ВРО.[30]
Всъщност, първият опит за създаване на вътрешнобългарска тайна организация е “Тайното общество”[31] на Раковски. То обаче си остана само пожелание. Малко по-късно, през 1858 г. в Одеса Раковски написва своя “План за освобождаване на България”. По това време той поддържа активна кореспонденция с Кишелски, който вече е разработил първия вариант на своя проект.[32] Възможно е да се говори за взаимно влияние между двамата, но текста на Раковски си останал неизвестен до публикуването му след Освобождението.
След като ВРО започнала реално да функционира, в действие влезе още един изготвен от Кишелски документ: “Статистическа програма или ръководител”.[33] Така той е кръстил написания от него обширен (44 страници) въпросник, засягащ практически всички сфери на българския живот. В него има множество чисто военни въпроси, дори за имена и заплати на турски офицери. Има въпроси за броя и качество на мостове, за проходи, за релефа на местността и т.н. Но въпросите излизат далеч извън това – голямо внимание е отделено на демографията, икономиката, образованието и т.н.. Един наистина всеобхватен въпросник.
Трябва да кажа, че преди да науча за съществуването му, един пасаж от разпитите на Левски ми звучеше доста странно. Някак си не успявах да го свържа с идеята за “окончателна разправа”. Както стана дума по-горе, комисията много е искала да разбере с какво конкретно се е занимавала организацията и този въпрос естествено е бил задаван и на него.
“- Кажи какво беше съдържанието на раздадените от тебе предписания на Ловчанския, Видрарския, Тетевенския и други комитети?
– Колко оръжие, колко мюсюлмани, колко животни, колко зърнени храни, колко постъпили в комитета хора има в селските комитети, влизащи в находящия се на всяко място Централен комитет и дали е време за въстание. Статистическите сведения ще се прегледат и преценят от Букурещкия комитет”.[34]
Виждаме че като първа задача, която Левски е поставял на комитетите, самият той посочва сбор на информация. Да се учудваме ли, че османците веднага са съзрели участието на Кишелски в комитетските работи? Бил е арестуван брат му, който продължавал да живее в България. Не изглежда съвпадение и това, че по-късно през същата 1873 г. самият Иван Кишелски лично е предприел няколкомесечна нелегална обиколка из България.
При тези оживени контакти е съвсем естествено да се запитаме и за собственото участие на Васил Левски в тях. Отговорът отново се намира в протоколите на съдебния му процес. Председател на Плевенския комитет Атанас Попхинов каза буквално следното:
“Понеже писмата и за двете страни вървяха чрез мене, след около два месеца се получи пак едно писмо, и тъй като печатът малко беше счупен, аз го отворих. Прочетох го, но не можах да го разбера, тъй като това писмо беше с техен специален шифър. В началото на споменатото писмо беше означено, че е от Одеса, а подписът беше на Кишелски. На една малка книжка в това писмо бяха написани две точки. Писмото изпратих на Дякон Левски в Ловеч. Той се разсърдил много, задето писмото беше отворено, и ми писа писмо: “Понеже си отворил писмото, ясно е, че си много лош човек. Ще дойде ден, когато ще отговаряш за отварянето му.” След това не изпратиха вече писма чрез мене”.[35]
Сигурно тук е моментът отново да размахаме “Бръснача на Окам” и да подредим по степен на вероятност няколко възможни обяснения. Само че не виждам такива. Нелегално намиращ се в България човек си разменя по тайна поща шифровани писма с ръководителя на чуждо разузнаване. Какво друго да предположим освен че му сътрудничи?
САМИ ДА СЕ ОСВОБОДИМ
Фактът на такова сътрудничество е стряскащ за българското ухо. А защо ли? От гледна точка на политическата реалност взаимодействие между български революционери и руска политика в България е абсолютно естествено, дори неизбежно. Съвсем разумно и правилно е те да търсят подкрепа на делото си навсякъде където е възможно. А по-последователен и опасен враг от Русия за османци няма. Това че нейното разузнаване е оглавявано от българин, е само още едно доказателство за взаимността на този стремеж.
Но, както стана дума по-горе, Кишелски заедно с всичките му контакти не случайно е бил забравен от българската история. Включително и връзките му с Дякона. Причината е в това, че основната функция, с която българската историческа пропаганда е натоварила нашето освободително движение и най-вече образа на самия Левски, е да доказват нашето национално можене, нашето желание и готовност за самостоятелно освобождаване.
“Такава изложба и форма нарочно дадохме на очерките и спомените си, за да запознаем, по един лек и увлекателен начин, широката читающа публика с епохата на българските тайни революционни комитети; с деятелността на ония тайни комитети, които напрягаха слабите си морални и материални сили народът сам да свали от плещите си петвековното иго. Тия младежки опити “сами да се освободим”, макар и да се завършиха с баташката касапница, а исканата политическа свобода ни се даде от силните на света, но пак те, младежките опити, имат висока морална и патриотична стойност във възпитателно отношение за гредущите поколения; тия младежки опити, преизпълнени с крилати надежди, ще възпитат гредущите поколения в принципа на народната самостоятелност, еднакво приспособимо и за един народ, и за отделна личност – в началото “помогни си сам, ако искаш и господ (силният на света трябва да се разбира) да ти помогне”. Ето и защо се заехме от все сърце да нарисуваме надлъж и нашир епохата на младежките опити – “сами да се освободим”.[36]
Именно такова “възпитателно отношение за гредущите поколения” винаги досега е било смисъл на нашенската историческа пропаганда, нейната най-важна цел. Тя никога не е спирала да ни внушава, че самостоятелното освобождение е било възможно, а Левски или Бенковски … аха да го постигнат.
Не се съмнявам и най-малко, че сред българските революционери винаги е имало екзалтирани хора, които са вярвали във възможността едно чисто българско движение да даде на страната политическа свобода. Но това не променя факта, че самостоятелното освобождение на България е било извън всякаква вероятност и не е имало разумен човек, който да не го е разбирал. В споменатата вече “Психология на Априлското въстание” Иван Хаджийски се спира изрично на този въпрос.
“Ако крайната цел на въстанието бе ясна и определена, същото не може да се каже за неговите близки цели, чрез постигането на които трябваше да се дойде до мечтаната свобода: народна, политическа, а за някои среди и социална. Най-малко апостолите можеха да се мамят върху това, че гражданската война, преди да бъде гражданска, е война и че тя следователно поставя основните въпроси на всяка война: въоръжение, снабдяване, организация, дисциплина, бойна опитност и пр., особено като се има пред вид, че в случая не можеше да се разчита на разложение в лагера на противника. От това гледище въстанието предварително бе осъдено на неуспех”.[37]
Невъзможността от военна победа на въстаници е била очевидна не само за апостолите. Това прекрасно са разбирали и хора, които те са подтиквали към въстание. Измежду тях едва ли е имало човек, който да е вярвал в самостоятелния му успех. Затова втората след “бозгунлука” основна лъжа е била лъжата за струпани по граници руски и сръбски войски, чакащи само сигнал от въстанала България.
Не го ли е разбирал навремето си и Левски? Не са ли го разбирали и неговите следовници? Тук ние се изправяме пред същата дилема както при въпроса за спазване на конспиративни принципи. Или трябва да приемем, че Левски е бил глупав, или че е използвал тази теза само за агитация. Но и в двата случая трябва да е успявал да хипнотизира своите слушатели до пълна загуба на собственото им мислене. Точно затова като най-правдоподобна се очертава една трета възможност – вярата му в самостоятелното ни освобождение просто е била дорисувана по-късно от историческата ни пропаганда.
РЕВОЛЮЦИОНЕН ТЕРОР
“Терор” на латински означава силен страх, ужас. А политика на терор означава постигане на политически цели чрез сплашване. Страхът и интересът са двата главни инструмента за управление на човеците. Интересът обаче изисква няколко важни условия: необходим за осъзнаването му интелект, воля, сили и търпение да бъде постигнат. При страха такива излишества няма – “Прави или умри!” Ясно, просто и ефективно. Заради тази простота политическия терор е толкова примамлив.
В живота страхът и интересът често действат заедно. В “Психологията на Априлското въстание”, към която при всеки удобен случай препращам читателите, много убедително е показана пряката зависимост между икономическа ситуация и революционна активност в отделни български региони. Ролята на икономическия интерес ясно се подчертава и от Левски.
“ – През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?
– Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. … Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме. Това са моите впечатления.
– Не одобри ли ти тия техни мнения? [т.е. мненията на начетените].
– Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път”.[38]
Но между недоволство и съпротива има огромна разлика. За да я преодолеят, водачите на ВРО съзнателно са започнали да използват терора. Макар явните му минуси винаги са им били ясни. Прекрасен пример ни дава отново Стоян Заимов:
“Пред заместника на Левски, преизпълнен от излишна енергия, се изправиха няколко тежки въпроса … Третия въпрос бе: Трябва ли да се спрат политическите обири и убийства, т.е. трябва ли да се тури точка на тайния, черния терор, употребяван от Левски и Общи, като средство за сплашване противниците на комитета?
На тоя от голяма важност за делото въпрос наследникът на Левски отговори положително. Узунов реши да продължи черния терор, практикуван от неговите предшественици (Ангел Кънчев, Общи и Левски) и чрез него да накара всички да треперят пред тайната му власт, дадена нему от някакви си тайнствени небесни сили.
– Само чрез терора ще накараме мало и голямо, турско и българско, да ни уважава, да ни почита и да се бои от нас – казваше Узунов на Коля Ганчев, когато последният го съветваше да не се употребяват занапред политически убийства и обири”.[39]
Терорът е бил популярен, много комитетски членове са го подкрепяли. В същата книга на Заимов има цяла глава с красноречиво заглавие “Приготовление за обири и убийства”, започваща с не по-малко красноречиви думи:
“Боричани, така се наричат чирпанските съзаклетници, извънредно се зарадваха Узунову, когато научиха от Зографина, че той, Узунов, е горещ привърженик на политическите убийства и обири. Те набързо приготвиха списъка на лицата, които трябваше да бъдат обрани или убити от името на комитета”.[40]
Това увлечение може да се разбере, особено ако се разбира и политическата среда в което се е развивало. Днес терорът най-често е показател на политическа слабост, неспособност хората да бъдат убедени с рационални аргументи и демократични средства. Точно затова той често се превръща в див вандализъм – убийство на колкото може повече случайни хора. Но през XIX-ти век ситуацията е била съвсем друга. Демократични средства за обществено въздействие тогава са били практически недостъпни.
В Европа властта е принадлежала на феодални, съсловни, клерикални, най-вече военни монархии. Те напълно са изключвали самата демокрация, правили мирна политическа борба невъзможна. Затова терорът е бил толкова популярен, а радикални политически формации – толкова многобройни. Бил е най-вече индивидуален, а мишените му са били сред най-символичните и/или омразните представители на властта. Самите атентатори рядко са надживявали своите жертви. Големият проблем при терора е като при наркотиците – много скоро той започва да унищожава собствените си носители. Тогава терорът е бил война.[41]
Историята на Европа през XIX-ти век не може да се разглежда без него. Но различни идеологии го правят от различни позиции. Класово базираните като комунистическа никога не са криели тази част от своето минало. Причината е много ясна – те възпитават класова омраза, а солидарност търсят в международен аспект. Национализмът стои на точно обратни позиции. Той проповядва междуетническа омраза, но в рамките на собствения си етнос всячески се старае да насажда идеята за единство.
И тук българската националистическа пропаганда, която познаваме под форма на възрожденската ни история, тежко удря на камък. На нея въобще не й се иска да споменава тероризма на нашите революционери. А при ВРО това е особено мъчно. Защото тя съдържа един много неприятен, дори страшен за тази пропаганда факт. Факт, че упражняваният от Левски и неговите другари терор е бил насочен само и единствено срещу българи.
ОТ ТЕОРИЯ КЪМ ПРАКТИКА НА ТЕРОРА
Едно от любимите занимания на съвременните български историци е да се заяждат с македонските си колеги. По този повод ми се е случвало да поглеждам и към македонски интернет-ресурси. Едно от неочакваните впечатления е че там неудобни теми се споменават много по-откровено. Така, в статията за Гоце Делчев,[42] чийто образ в македонската история е натоварен със същите функции като Васил Левски в българската, пише:
“Набавка на финансиски средства
Делчев беше дојден тука (тоа беше пролетта 1896 год.). Ми кажа дека се мачеле да стокмат нешто како комитет внатре, дека идејата е прифатена од сета интелигенција, но дека немаат оружје, а немаат ни средства. Тој ми предложи да отидеме да станеме „горски царови“. На сцената се постави прашањето за средства. Од кај да најдеме? – Со грабежи… (Борис Сарафов, Спомени).”
След което подробно, с много примери се описват дейностите на Гоце по „насилни методи за набавка на парични средства, преку: уцени, закани и киднапирања“. С интерес научих, че „најкрупната киднаперска замисла на Гоце“ било „киднапирање на синот на бугарскиот државник Иван Гешов, од кого требало да се извлечат 1,5 милиони златни лева.“
Аналогичната статия за нашия национален герой споменава подобни дейности по твърде различен начин. Следващия пасаж от нея предизвиква у мен малко необичайна, но много устойчива асоциация. Асоциацията е кадаиф. Кадаиф от лъжи.
“Той единствен от “четиримата големи” на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства се оказват особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Първоначално Левски предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор”.[43]
Самата формулировка е типично постижение на нашата комунистическа историография. Тя едновременно премества нещата от политически в икономически контекст, осъжда въпросните чорбаджии и героизира терора срещу тях. Самите участници тогава не са владеели тази терминология и затова са ползвали много по-прости слова. Неприятни, но точни – политически обири и убийства.
Знаем вече достатъчно и да разберем, че не Левски е бил човекът, който е взимал подобни решения. Терорът е бил изначално заложен като важно политическо средство в арсенала на ВРО. Лъжа е и че той е бил насочен само срещу чорбаджиите. Правилното е да се каже, че е бил насочен срещу български първенци. Тогава е имало само две възможности българин да се изкачи по социалната стълбичка – или да бъде заможен, или да се издигне в църковна йерархия. И ако първите са били тероризирани за пари, вторите се явявали политически конкуренти. Нали помните за борбите между “черковници” и “бунтовници”?
“Подкрепа на народното дело” също е твърде фалшив израз. Нямаме по-щедри дарители “на полза роду” от братя Георгиеви, но това не е пречило на Левски да подготвя убийство на единия от тях. В писмото си до Найден Геров от 30 май 1869 г. Христо Георгиев пише пък за него: “Дяконът е онзи, който праща фалшивите писма на Райнов… Дяконът е същият като Райнов[44], и двамата за пари биха продали и бащите си.”
Обособяването на някаква част от терора като “революционен” е не по-малко лъжливо. Ако той наистина е бил такъв, то с извоюване на българската свобода би трябвало веднага да секне от само себе си. Вместо това той е избуял и превърнал в един от главни политически инструменти на свободната ни действителност. И продължавал да бъде такъв много десетилетия. Левски и ВРО са създатели и родоначалници на българския не революционен, а политически терор. Те са били първите българи, дигнали ръка срещу свои сънародници заради политически разногласия.
Несъмнено, това би се случило и без тях. Причината е в тогавашното ни национално ниво на политическа цивилизованост и култура. Само с развитието им, с постепенното им нарастване терорът у нас утихна и спря. Но все още се срамуваме да говорим за него спокойно и открито. А понеже както тази тема, така и тема за тогавашното ни равнище са крайно нежелани от нашата пропаганда, тя всячески ги премълчава. Но ако искаме да разберем истината за “революционния терор”, ще трябва да погледнем към практическите му прояви. Най-известни примери са нападението над етрополския търговец Никола Арнаудов и убийството на ловешкия дякон Паисий.
“Те [етрополския комитет] лично предложиха на Левски: или да се накара Арнаудов насила да се присъедини към комитета, или пък да се убие; толкова повече че той с дякон Паисий често се шушука и се подсмива на комитетските хора. През месец март 1871 година Левски бе дошъл нарочно за това в Етрополе. В общото събрание на етрополските първенци, членове на комитета, бе повикан и Арнаудов. Предложи му се от Левски да се запише за член в комитета, като му се внуши пред събравшите се, че ако се противи, ще бъде убит. Арнаудов прие и се записа член в комитета. Левски му поднесе квитанционната книга и го помоли да внесе от 25 до 30 лири доброволна помощ за касата на Етрополския комитет. Арнаудов саморъчно записа сумата трийсет лири турски в записната книга, но само записа, а не даде нито една лира: обеща само на Левски, че утре или другиден ще внесе на касиера обещаната сума”.[45]
Оттук нататък събитията са се развили така: Арнаудов не платил нищо, Левски издал заповед да се убие, Общи е трябвало да я изпълни. Заедно с неговата “тайна четица” от дузина души една майска нощ са нападнали къщата на Арнаудов. Но той е успял да се залости и започнал да стреля. Включили са се и съседи, дотичали заптиета, нападението пропадна. Арнаудов не издал нищо, комитетът го оставил на мира.
Ако гледаме детайлите, на очи се набиват пълна липса на конспиративност, демонстративно изнудване, безкомпромисна жестокост, стъписване при получен отпор. Но ако търсим някакъв по-общ поглед, то какво общо има всичко това с “решителната разправа с вековния потисник”? С какво рекета над Арнаудов е доближил националното ни освобождение? Тъкмо обратното – точно такива епизоди са накарали Каравелов “да разбере, че терорът разкрива и компрометира делата на съзаклетието”.
Историята с убития дякон Паисий го показва още по-красноречиво. По онова време тя е много нашумяла, докато днес е практически неизвестна. Това е резултат на повече от век целенасочено премълчаване. А е премълчавана точно защото в много отношения е крайно показателна за ВРО.
Паисий добре е знаел за съществуването на комитета, и то от извора – лично Общи го е ограбил за значителна сума черковни пари. Но никога и нищо не е издал. Причина за убийството му не е в неговото поведение, а в неговото обществено положение. Най-високопоставени българи по региони тогава са били владиците. Но ловешкия е живял в Истанбул, а Паисий е бил негов наместник. Казано другояче, той е бил най-високопоставен българин в района на действие на ВРО.
Паисий е бил лицето на “мирните” българи в Ловешко и това автоматично го е превръщало в главен политически конкурент. Докато не го разбирах и аз вярвах, че убийството му е било профилактично, т.е. поради страх от евентуално доносителство. В действителност е бил убит защото е представлявал политическа алтернатива на съзаклятието.
Левски е предпочел да го направи не със собствени ръце, а с ръцете на Общи. Но той, както вече говорихме, не е виждал у Паисий никаква вина и не е искал да го убива. Левски се е възползвал от това за да обвини Общи в неподчинение и му е пратил Христо Иванов. Наложило се Общи да свърши работа, но предчувствието явно не го е лъгало – смъртната му присъда е била издадена точно за това негово дело.[46]
“1872 година, месец юли, Букурещ, около една масичка седят двама българи, пият пиво и се разговарят по повод на новината, че Д. Общи убил дякона Паисия. Единият от тях е Любен Каравелов, председател на Български Ц.Р. комитет; другият е Олимпи Панов, секретар на Цен. Бълг. Р. комитет.[47]
– Браво, Общи, юначуга; аз казвах на Левски, че той, Общи, е едничкото лице, комуто могат да се възложат политическите убийства и обири. Още при първа среща с него в Белград разбрах, че той е човекът, комуто могат да се възложат тежките длъжности на Централния комитет – говореше рунтавият човек на хубавеца момък.
– Майсторски, майсторски е извършил убийството – каза младият момък.
– Войводата Хитов отбирал от хора, право ми казваше той, че Димитър е човекът, комуто могат да се поверят убийствата и сплашванията. Само с такива хора ще докажем пред света силата на комитетското съзаклятие – каза рунтавият човек.
– Знаете ли новината? Нашият Общи убил едного от чернокапците! – вместо “добър ден” каза един висок, намръщен и сърдит господин, който дойде, та седна при първите двама и заръча пилзенско пиво. Това е Димитър Ценович, касиерът на ЦБР комитет.
– Не дякони, а владици ще трепем, ако те само си позволяват да бъркат на делото ни – с живост каза рунтавият господин”. [48]
Този красноречив епизод, най-вече последната му фраза се оказа последна капка, преобърнала моята представа за ВРО. Всички съмнения, които са пораждали у мен разминавания между декларираните цели и реалното поведение на нейни водачи, се решиха. Окончателно се уверих, че основната им цел не е била нито вдигане на въстание, нито дори подготовка за него. Ако вярваме в това, то всичко вършено от тях е било глупаво, несполучливо и погрешно. Истинското им дело, за което са работили и на което нещастния Паисий без да иска е “бъркал”, е било поставяне на българската общност под политическия им контрол. От тази гледна точка действията им са напълно рационални, последователни и логични.
Стандартен пропаганден подход изисква най-напред да се посочи желания извод, а след това да се подкрепи с набор от манипулирани (подбрани, преиначени, измислени, укрити) факти. Точно това прави и текстът от “История на българското възраждане”, който ползвам като отправна точка. В самото начало се заявява, че “В. Левски изгражда стройна система на революционната организация, подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник“, след което това твърдение се подкрепя със съответна картинка.
Честен подход изисква друга последователност – да се изяснят колкото може повече истински факти и те да се подложат на логически анализ. Постарах се да направя точно това – първо за себе си, а после и в писмен вид. Вижда се колко много фактическата действителност се различавала от това, което традиционно ни се поднася. Неизбежно и дори още по-значително се различават и произтичащите от нея изводи.
За мен стана очевидно, че ВРО въобще не е била създадена с цел национално освобождение, още по-малко самостоятелно национално освобождение. Тезата за него е била използвана най-вече като агитационен похват, осигуряващ максимално възможна подкрепа сред българите. Главната цел на ВРО е било създаване на структури и инструменти за политическо влияние върху тях.
Възможности да се използва това влияние са били много. На практика виждаме реализирани три от тях – събиране на средства, сбор на разузнавателна информация, терор срещу другомислещи. При по-голямо развитие на самата организация кръгът от нейни задачи би могъл да бъде много по-широк. При благоприятна политическа ситуация структурите на ВРО в един бъдещ момент биха могли да се използват и като спомагателни въоръжени групи. Точно както четите на ВМРО са се използвали преди и по време на Балканската война. Но към момента на своя разгром организацията далеч не е разполагала с подобен капацитет. А да се говори за нейно самостоятелно въоръжено въстание – това си е направо от сферата на фантастиката.
МЪДРИЯТ ДОН ВИТО
Великият филм “Кръстникът” започва със сватба. Дон Вито Корлеоне жени дъщеря си. Но докато гостите му се веселят, самият той работи. Дон Вито приема молители. Хора, които търсят от него помощ, закрила или справедливост. Които не биха могли да ги получат по друг начин.
Ние виждаме как действа главният механизъм, превърнал една етническа банда в световен феномен, който познаваме днес като “сицилианска мафия”. Този механизъм не са жестоки убийства, дръзки обири, подкупени полицаи и политици. С такива “антиобществени прояви” се занимават всички бандити по целия свят. Тайната на успеха на мафията е в нейното умение да съчетае престъпленията си срещу обществото с дълбока интеграция в него.
Подобни структури се зараждат през XIX-ти век на няколко места в Европа. Необходимите условия са две – изостанало селско население и отслабваща официална власт. В тази ситуация разбойнически групи бързо запълват властовия вакуум. Те са част от общността, всички ги познават и знаят с какво се занимават. Но за да утвърдят положението си им е необходима лоялност на околните. И тук сицилианските разбойници стигат до едно гениално прозрение. Те проумяват, че трябва да насочат дейността си извън своята общност, а в самата нея да поемат изоставени от държавата функции – да уреждат конфликти, оказват помощ, раздават справедливост. Така те стават необходими, придобиват стабилност и сила. От чисто криминална структура мафията се превръща в макар и неофициална, но реално действаща власт. Оставайки нелегална и законспирирана, тя доминира на местно равнище, запълва изоставеното от официална власт политическо пространство.
Ситуацията у нас е аналогична. Имаме същите обективни предпоставки – селско общество и деградирала, практически оттеглила се от задълженията си чужда власт. Но другото липсва. ВРО не успява да докаже своята полезност за българите “тук и сега”. Вместо да помага на своите сънародници, тя сама започнала да ги тероризира. Когато Узунов казва, че “Само чрез терора ще накараме мало и голямо, турско и българско, да ни уважава, да ни почита и да се бои от нас” той е напълно убеден в своите думи. Той наистина не разбира и не знае какво друго може да се направи. Какво пък, толкова му бил акъла.
Българските първенци, които са главни мишени на терора, никога не са се оплаквали. Дори когато нападенията са били явни. Дори когато е ставало въпрос за опити за убийство, жертвите пак са си мълчали. Страхът явно е вършил работата. Но освен него е имало и друга причина, която изглежда много по-важна. Арнаудов, който сам е отблъснал нападение на цяла чета, едва ли е бил страхливец. Защо обаче не е казал нищо, не е потърсил никаква помощ от властта? Най-вероятно той просто не е вярвал в нейната способност да се справи с проблема. И наистина, тя се оказала напълно неспособна да разкрие дори такова нашумяло престъпление като убийството на Паисий. Какъв по-добър пример за онзи властови вакуум, в който българската общност се е намирала по онова време? А ВРО е имала прекрасна възможност да го запълни.
“С тази четица Общи … смяташе да изтреби докрак онзи вид гаджали-бабити, било помаци, било турци, било арнаути, които върлуваха по гореказаните околии и които бабаити пред самите очи на турските власти (даже с тяхно знание и подръжка) мъчеха мирното българско население. Общи бе съставил списък на всички тези бабаити, които върлуваха в предметните околии, бе приготвил цяла система за изтреблението им”.[49]
Дали Общи се е сетил за това сам или го е видял по време на бойните си години в Италия и Гърция? Не знам. Но съм сигурен че ако тази програма е била реализирана, съдбата на ВРО е щяла да бъде по-различна. Вместо обаче да насочи усилията си в помощ на беззащитни българи, тя е предпочела сама да ги обира и изнудва. Не ще и съмнение, че така е било много по-лесно и доходоносно. Но политически е било истинско самоубийство. Нещо, което мъдрият дон Вито е разбирал прекрасно. А Левски и другарите му – не са.
И НЕЩО ЛИЧНО
Досега се занимахме с политическото битие на Левски. Но при навлизане в подробности неизбежно се стига и до личните му качества. Нашата история ги превъзнася не по-малко отколкото самата му революционна дейност. Възможно ли е друго при един национален идеал? Може би някога ще се намери специалист, който ще се опита да създаде реален психологически портрет на Апостола. Аз не го умея. Но ми се иска да спомена няколко епизода, които са ми направили силно впечатление.
Най-неприятният факт, с който неизбежно се сблъсква всеки, е истинската причина за обесването му. Това е убийство на Стойчо Гиргинов, слугата в къщата на Халачев в Ловеч. Бил е родом от с. Леси дрян, днес Лесидрен. Познавал е Левски и е знаел кой е, защото преди това е слугувал в къщата на един от комитетски дейци Иван Драсов. Затова е и убит. Убийството му не е извършено при самоотбрана (един безоръжен младеж напада двама въоръжени мъже?), а е премахване на неудобен свидетел. Възрастта му е обект на много спекулации. Самият Левски в писмото до Каравелов я определя като 24 години, което е очевидна неистина. В хода на съдебното следствие пълни самопризнания прави съучастникът в обира Вутьо Ветьов от Видраре. Той описва случката така:
“Имаше двор на една къща, заграден с дъсчена ограда, две дъски от оградата бяха извадени. И оттам, Левски пред мене, аз зад него, минахме през оградата. Остави ме отвътре в двора да наблюдавам, а той влезе вътре в къщата. После излезе, дойде при мен и рече: “Много пари не можах да взема, намерих малко пари, стой да почакаме да дойде стопанинът на къщата, той е богат човек, да измъкнем повече пари!” В това време портата се отвори и дойде слугата на стопанина на къщата. Веднага Левски го хвана и завлече в една стая под сайванта. Момчета започна да вика. Левски заби камата си в корема на момчето-слуга; после удареното момче започна пак да вика”. [50]
Вижда се че не става въпрос дори за борба – Левски е много по-силен физически и контролира ситуацията. За слугата се използва думата “момче”, а на изричния въпрос за възрастта му Ветьов отговаря: “Убитото момче беше на около 18–20 години”. Но самият въпрос е много странен – комисията е трябвало да има собствени обективни данни. Версията че Гиргинов е бил под 16 години пък се основава на известния обичай слугите по онова време да не са по-големи от тази възраст.
Историята с обира е била добре известна в комитетските среди. Самият Левски не я е криел. В един от разпитите Общи е разказал как е научил за случката.
“По това време Дякон Левски дойде от Ловеч в Тетевен. Свика се пак събрание, на което дойдоха хаджи Станьо, Петко Милев и даскал Иван. С тях се устрои голямо съвещание. Левски донесе книжата. … Той разказа събитията по ловчанското нападение.
– Как ви разказа той случката по ловчанското нападение?
– Заедно с Вутьо Ветьов, който е затворен тук, те се сговорили и отишли да нападнат къщата на един чорбаджия, чието име не зная, който обещал пари за комитета, но не ги дал. Те го почакали да се върне от дюкяна, та да му поискат пари, а ако не даде, възнамерявали да го убият; той не дошъл, а дошъл слугата му. Те го хванали, той извикал. Ударили го с нож и го убили. После те влезли в къщата, намерили около три-четири хиляди гроша пари, взели ги, излезли и отишли. Ето, толкова зная”.[51]
Вижда се, че версиите и на Ветьов, и на Общи значително се различават от версията на Левски. Последният пише че е извършил убийството по принуда, понеже викове на Гиргинов са събрали пред къщата тълпа съседи. Ветьов, който също така е много заинтересуван в по-благоприятна за тях картина, все пак показва че момчето е започнало да вика след като е било хванато от Левски и завлечено “в една стая под сайванта (т.е. под навеса).” Но и в двата случая оправдание се търси в поведението на самата жертва.
Общи, който въобще не е заинтересувано лице и поради това заслужава най-голямо доверие, показва съвсем друго. Той не знае кой точно е извършителят, но ясно казва че грабежът е бил извършен след самото убийство. Това значи, че дори да е извикало, никой не е чул момчето. Двамата обирджии са могли необезпокоявано да претърсят къщата след това. Което означава, че убийството не е било извършено в условия на крайна необходимост. Поведението на Левски и Ветьов е било съвсем хладнокръвно и спокойно.[52]
Детеубийство и национален идеал трудно се съчетават. Очевидно е, че култът към Левски не би могъл да се изгради, ако това му деяние е било известно от самото начало. Затова и било дълбоко потулено. Днес, когато то отново и все повече излиза наяве, към него се гледа вече от исполинската височина на изградения му образ.
Вторият епизод, който ми направи силно впечатление поради драстично разминаване с общоизвестната версия, е залавянето на Левски. Ето собствения му отговор на въпроса “Как ви заловиха?”
“Към десет часа сутринта, когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана; после започнах да бягам, обаче държащия ме не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата и аз паднах там. Заловиха ме и ме изпратиха в Ловеч, оттам в Търново и оттам тука”.[53]
Всички ние знаем доста по-различно описание, лансирано от Захари Стоянов – голяма потеря, героична съпротива, злощастно колче, на което се е закачил цървулът на Апостола и т.н. А който не я е чел или чул, няма как да не е виждал известната картина на проф. Никола Кожухаров “Залавянето на Васил Левски при Къкринското ханче”.
VL3
Тя не толкова илюстрира официалната версия, колкото подчертава моралната победа на героя. Картината е едно от безбройни и масово тиражирани художествени изображения на Апостола. Точно те донасят до нас основните му черти: воля, устрем, интелект, красота.
Документалните му изображения правят доста по-различно впечатление. Малко са, сред тях е и груповата снимка от 1867 г., където Левски е сред другарите си от Втора българска легия. Тя винаги се публикува с надпис – “вторият седнал отдясно”. Причината за надписа е видима – всеки, свикнал с традиционни изображения на Левски, трудно може да го познае. Казано другояче, художествената му иконография твърде много се е отдалечила от истинския му образ.
VL1
Нагледната агитация често играе по-важна роля от писмената. Най-вече сред слабограмотните. Сталин го е разбирал прекрасно. В една от сериозните книги за него има специална глава “Портрет на генералисимуса”, в която пише:
“Било е малко приповдигнато челото, смален и леко уширен заострения грузински нос, изравнена успоредно на горната устна линия на ноздрите, свита извивка на лявата вежда и леко се издаде напред брадичката. Лицевият овал е станал много правилен. Не са се променяли само очите и мустаците, оставайки типично сталински”.[54]
Нещо подобно е било направено и с Левски. Бил е до безкрайност разхубавен, излъчвайки направо нечовешки ум и воля. Познатият нам негов образ има за цел максималното му облагородяване и извисяване. Това си е чисто и просто една нарисувана пропаганда.
VL4
Третият епизод, който искам да спомена, е описан в “Миналото”. Понякога то трябва да се чете и между редовете. Стоян Заимов, за разлика от Захари Стоянов, не само е бил активен участник във ВРО, но и лично се е срещал с Дякона. Спомените му наистина приличат на химн, но този химн се пее не за Левски, а за Димитър Общи. Вижда се истинско, искрено възхищение на автора от него. Същевременно Левски се появява на страниците му рядко, макар че неговата роля не се поставя под съмнение. Но обстоятелства, в които го виждаме, винаги си приличат. Той ту изнудва за пари някакъв чорбаджия, ту заповядва да се убие друг, ту приготвя отрова и принуждава член на комитета да я поднесе на вуйчо си. Общи винаги е сред хора, заобиколен от приятели и лично верни хора. Левски е сам, с него никога няма никой. Разликата се запазва дори при описание на последните им мигове.
“Мазхар паша заповяда, низамите свалиха от колата “рицаря на камата”; Али чауш прикачи тежката присъда “иляма” върху гърдите на Димитра, палачите подложиха под бесилото катранено буре; Общи гордо се изправи на подложеното буре, жестоко изгледа конашката публика, дума никому не каза, наведе врат и даде знак да му метнат примката на шията; циганите-палачи направиха нужното; Общи енергично ритна катраненото буре и сам се залюля на турската бесилка. Бесилото заскърца, захленца. Общи потрепера и издъхна … Бог да го прости, вечна му памет …
На 6 февруари 1873 год. на същата бесилка и на същото въже увисна и Васил Левски – душата на българските революционни комитети …”[55]
Та този трети епизод е когато Заимов описва как след обесването на Левски той с хасковските си комитетски другари са решили да отслужат заупокойна панихида за него. Но свещеникът, когото са помолили за това, категорично отказал. Причина – лично е познавал Левски още от дете.
“Отчето, обаче, произнесъл нещо като обвинителна реч: “…бил ми е ученик в Сопотския манастир, дърпал съм му ухото, кога грешеше херувикото. Присъствувах на обреда, кога вуйка му, архимандрит хаджи Васили (бог да го прости), го закалугери… С вуйка му бяхме много добри приятели. Горкият хаджия, колко си изтегли от сестреника си… Бях очевидец и на разкалугерването му. Цялото Карлово се възмути от гнъсната му постъпка, дори и турците се възмутиха от непристойните му дела, та мюдюринът със заптии го изгони от Карлово. Това момче отнапред добре вървеше, а отсетне не знам какви бръмбари му влязоха в главата, та тръгна по криви пътища. С хайдутите по гори и планини скита, по Сърбия и Влашко митка, бе комитети някъде си, къде Ловчанско, нарежда, най-сетне си намери мястото на турското бесило. На такъва глава такъв бръснач”.[56]
Свещеник да откаже панихида е само по себе си поразително. Но защо Заимов въобще е споменал този епизод? Съвсем ясно е, че той никак не допринася за популяризиране на Апостола.[57] Захари Стоянов никога не би го направил, а е постъпвал точно обратното. Когато се е сблъскал с липса на прижизнени положителни отзиви за Левски, той не се е посвенил да фалшифицира известното писмо от Ботев, как са живяли с Левски в румънска воденица и какви песни са пяли там. Левски и Ботев не са се познавали и никога не са се срещали. Въпросното писмо е само още една лъжа, които са толкова характерни за Захари.[58]
А КАК ТОЗИ ЧОВЕК … ?
Всяка работа може да се свърши по два начина. Единият е да се отчете дейност. Другият е да се постигне резултат. При Левски ударение винаги се прави върху първото. Разбираемо, защото резултат от дейността му е провал. Въпреки това не може да се питаме “А как този човек въобще е попаднал в историята?”
Левски е реално съществувал деец, извървял своя път, имал своите качества, давал каквото можел за постигане на своята кауза. Видяхме, че не е бил нито идеолог, нито основател, нито ръководител на ВРО, но активно е работил за нея. Самата ВРО, по мое твърдо убеждение, въобще не е имала за цел самостоятелното ни освобождение, нито дори сериозна подготовка за него. Нейното истинско предназначение е било оглавяване на българската общност. Макар дейността й бързо е завършила с пълен провал, тя все пак е изиграла определена роля в българските политически борби. Но нито тя, нито участниците в нея са били идеални. Затова правилният въпрос трябва да звучи по друг начин – “Защо точно Левски е бил превърнат в най-големия от всички българи?”
Този въпрос не е реторичен. Той ни дава възможност да разберем технология за създаване на нашенски исторически митове. Наистина, не може да не прави впечатление всеобхватността и огромния обем фалшификации, използвани при “надграждане” на образа му. Били са неимоверно преиначени целите, размерът и значението на ВРО. Същото се направи и със собствената му роля и значение в нея. Нему са били приписани заслуги на други хора като Любен Каравелов. За да се заличат пък неговите грешки са били наклеветени и изкарани предатели Общи и поп Кръстьо. За никого не е било правено такова разхубавяване, включително и буквално, на неговия образ. За никого не е било правено и толкова мащабно прикриване на негативните му качества и постъпки. Така че въпросът “Защо точно той?” не е нито случаен, нито лесен.
Отговорът му минава през три етапа. Най-напред трябва да разберем защо въобще е било нужно истинската история на българско национално-освободително движение да се подменя с пропагандна версия, която ползваме и днес? Второ, защо тази версия толкова много използва индивидуална идеализация на нашите дейци? И вече на трето място – защо измежду всички тях точно на Левски е било отредено да се превърне в най-важен? Фундаменталният отговор и на трите тези въпроса е в една цифра. Цифрата е три.
“Първото преброяване на населението в Княжество България (1. I. 1881 г. ст. ст.) показва, че само 3,3% от населението (5,0% от мъжете и 1,5% от жените) умеят да четат и пишат.” [59]
Три на сто. Толкова са били грамотните българи. Останалите деветдесет и седем… Замислете се над този факт. Опитайте се да си представите живота при който от тридесет души, които срещате в своето всекидневие, само един знае да чете и да пише. Представете си тогавашното ни равнище и си задайте един въпрос. Въпросът е – как се води такава нация?
За османците положението е било идеално. Те не са искали от нас нищо друго освен да си плащаме данъци. Но новата българска власт се е захванала да гради държава и е трябвало най-малкото да насочва народа си в някаква обща посока. А как да се получи това? Как да се стигне до човешко съзнание, когато печатното слово е неразбираемо, а радио, телевизия и всякакви там интернети просто не съществуват?
Най-напред е трябвало да се създаде обединяваща платформа, която да служи като образец за подражание. Това е Възраждането и нашите революционни борби. Но стоящият в основата им национализъм е конфликтна идеология, която може да осигури вътрешно единство само при наличие на външна заплаха. За такава съвсем логично са били посочени турците. А преподаваната в училище история (заедно с литературата) е трябвало да набие всичко това в главите ни. Това е причината те да бъдат подменени с пропаганда.[60]
Образователният процес обаче е доста бавен, а пропагандата не може да чака. Затова са били използвани и други технологии за социално управление. Най-важната от тях ефективно се използва от хилядолетия. Тя се нарича ритуал. Ритуалът е най-доброто средство за налагане на нужни идеи сред неграмотни маси. И колкото по-примитивни са те, толкова по-добре работи.
За новородената българска държава използване на политически ритуали е било съвсем естествено. Пример са били религиозни такива. Православната църква масово ползва различни чудотворни предмети – икони, парчета от Христовия кръст, кокали на светци и там подобни.[61] Разбираемо е обаче, че в по-модерни времена създаването на такива е ограничено. Още повече че заедно с освобождението в България дойде и просвещението. Затова неизбежно на преден план излезе поклонение не пред чудеса и дрънкулки, а пред личности. Както и ритуалите, образите са много силно средство за въздействие върху простите хора. Така че отговорът на втория въпрос – за ролята на индивидуалната, личностна идеализация се корени в същите три процента.
“Учебниците почти изцяло се изграждат на принципа на биографията. Учениците се запознават с наситените биографии на българските ханове и царе (Аспарух, Крум, Борис, Симеон, Петър, Самуил, Асен I, Калоян, Иван Асен II, Иван Шишман) и големите религиозни и културни фигури (Кирил и Методий, Климент, Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак). Към последните се добавят и някои от основните фигури в българското Просвещение – Паисий Хилендарски, Софроний и др. Това отразява не просто състоянието на съвременната историография, а най-вече романтичния стремеж историческото послание да се представи чрез силни личности, “строителите на историята”.[62]
В България се създаде един синтез между ритуалността и образността, който формира група от национални герои. Всичко това е в пълно съответствие с правилата на пропагандата, които изискват постоянна дейност по изграждане на символични образи, с които хората да обвързват необходими на пропагандистите емоции.[63] А вече към тях се насочват конкретни ритуални действия – поклонения, поднасяне на венци, клетви, зари-поверки и други. Оставало е само тези герои да се подредят по важност.
И ПОБЕДИТЕЛЯТ Е …
Политическата история, както вече се каза, е логична. Най-вече защото е логична самата политика. А едно от основните й правила ни казва, че днешните задачи са винаги много по-важни от вчерашните заслуги. Подредба на нашите герои се извърши точно така – не в зависимост от заслугите, а от възможността образите им да се използват за нови политически нужди. Включително и за провеждане на съответни ритуали.
Най-напред е трябвало нашето освободително движение да се представи като колкото се може по-силно и масово. Затова към него са били привлечени всички възможни персонажи, независимо дали въобще са имали някакво участие и постижения. Вече говорихме за Хитов, Тотю, Ильо и други такива, но процесът е бил много по-широк. Имам предвид практиката да се дават държавни пенсии на така наречените “поборници”, за какъвто е могъл да се представи практически всеки. Абсолютно същото след 1944 г. са правили и комунистите. Те буквално са копирали националистическия инструментариум от след Освобождението. По същия начин най-различни бандити масово са били обявявани за партизани. По същия начин е била създадена и привилегированата прослойка “Активни борци против фашизма и капитализма”.
Много хора и досега си вярват, че и в двата случая недобросъвестни хора са лъгали държавата за пари и облаги. Ах, беззащитната ни държавица … Истината е била точно обратна. Създавайки масови групи от незаслужено привилегировани хора, властта и в двата случая си е купувала политически верен актив. От една страна, тяхната многобройност е била предназначена да доказва сила на съпротивата (национална, респективно комунистическа). От друга, защита на придобитите привилегии е превръщала тези хора във верни пазители на режима.
Същевременно е било необходимо да се отсеят оцелелите участници в борбите. И не защото не им се е искало да бъдат обявени за герои, а защото всички са ги виждали колко струват. Със самото си съществуване те пречили да се идеализира революционното ни минало. Най-яркия пример тук е Стефан Стамболов. Не случайно личността му толкова много затруднява нашите историци.
Той е единствен български революционер, извървял целия път от комита до началник на държавата. Ако беше загинал в борбата, несъменно би бил много по-подходящ от Левски за ролята на главен национален герой. Позицията му в освободителното ни движение е била по-висока, заслугите – по-големи, литературното наследство – по-богато. Но Стамболов е оцелял. И е оцелял не случайно, а защото винаги се е грижил най-напред за себе си. И при Стразагорско, и при Априлско въстание той се е укривал веднага след като другите са тръгвали на открит бой.[64] По време на Освободителната война също е стоял далеч от бойни полета – трупал пари като доставчик на руската армия. И това никак не е внезапна проява на търговски талант, а протекция от стария ни познайник Иван Кишелски, чийто агент е бил и Стамболов.
И той е пеел на висок глас “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари!”, а след това на секундата се е преврърнал в кървав диктатор и алчен крадец. Не знам дали някога се е изправял в бой срещу турците, но след 1878 г. е избил доста българи, най-вече измежду собствените си революционни другари. И причината за всичко това е кристално ясна. Човекът цял живот се е борил за власт. И преди, и след Освобождението. Борил се е срещу турци, срещу българи, срещу руснаци, срещу всички. Това е съвсем естествено и разбираемо, но прави образа му неизползваем за пропагандата. Защото е истински.
Така че в действителност изборът е бил доста ограничен. От една страна е трябвало деецът да не е между живите, а от друга – да е участвал в достатъчно значими събития. А такива не са били много. И сред тях веднага са проличали няколко предимства на нашия герой.
От гледна точка на историческо влияние най-големият ни революционер е Георги Раковски. Но за агитация образът му е крайно неудобен. Като истински герой той би трябвало да е загинал в битка с врага. А е починал от туберкулоза. Левски пък се оказа дори повече от герой – обесването го е превърнало в мъченик.
Дейността на Раковски се е развивала предимно в чужбина, той е търсил съдействие за българска кауза сред външните сили, разглеждал идеята за широк балкански съюз. Тогава това е било необходимост, но за националистическа пропаганда е крайно неподходящо. Левски е работил в страната, неудобни контакти с външни сили са били по-лесни за прикриване, а идеята за самостоятелност изглеждала по-достоверна.
Раковски не е криел амбициите си да стане български княз и се е стараел да се държи като такъв. Анонимността на Левски е много подходяща да се представи като себеотричане и саможертва в полза на отечеството.
Дейността на Раковски няма материални свидетелства в България, към които би могло да се привърже някакво ритуално действие. При Левски родната му къща, лобното му място, Къкринското ханче са все места, които идеално стават за поклонения. Но най-важното за издигане на образа му се оказа това, че съдбата неразривно го е свързала с града, който след няколко години се е превърнал в столица на свободна България.
Националните ритуали имат своите изисквания. Най-малкото те не могат да се провеждат в чужбина. Какъв национален ритуал може да се извършва в Белград или Букурещ?! Най-главните трябва да се провеждат не просто тук, но и задължително в столицата. Но София като че ли напук никога не е била арена на революционни прояви. Единственото, което я свързва с нашето освободително движение е, че тук е бил обесен Васил Левски. Но пък лобното му място е само на няколко крачки от Народното събрание…
Необходимостта най-главния национален ритуал да се провежда в София се оказала решаваща. Убеден съм че точно столичния фактор се оказал най-важен за националния ни символ. Наистина, нима някой се съмнява, че ако са имали по-добър избор, създателите на българския идеал биха избрали за тази роля детеубиец? Но пропагандният потенциал на образа на Левски се оказал толкова голям и примамлив, че е било по-лесно този епизод просто да се забрави. Заедно с няколко други.[65] Оттук нататък пречки не е имало.
Нагоре
Демитологизиране на митологизирани герои
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
НЯКОЛКО ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ
Заглавието на това есе е формулирано като въпрос. Правилният му отговор е – и двете. Васил Дякон Левски е неоспоримо най-важния ритуален идол на българския национализъм. Идеализиран във всяко едно отношение – историческо, политическо, морално, интелектуално, физическо, външно. Този идол е създаден изкуствено и има крайно оскъдна връзка с реалността. За по-голямата му правдоподобност е бил използван живота и външността на един реално съществувал човек – Васил Иванов Кунчев. Общото при тях се свежда до три неща: и двамата се казват Васил; и двамата са родени в Карлово; и двамата са обесени в София. Всичко останало е някой от трите класически пропагандни похвата – изопачаване, измислица или криене.
Следващият въпрос е в мотото. Тази стара и мъдра прича само на пръв поглед се отнася до героите. В действителност тя е за държавите. Народ, който се нуждае от герои, наистина не е за завиждане. Още повече когато те са фалшиви. Случвало ми се е да казвам и преди, ще го повторя и сега – самото съществуване на персонифициран национален идеал е сигурен признак на национална изостаналост.
Преодоляването й неизбежно предопределя и съдбата на идеала. Ние неимоверно много сме се отдалечили от онези три процента. И колкото по-напред отиваме, толкова повече намаляват историческите ни самоизмами. Повечето от тях вече дори неусетно са отшумяли. Запазили са се само най-големите, най-емоционалните, най-важните. Но идва и тяхното време. Собственото ни развитие неизбежно доближава момента когато и митът “Левски” ще трябва да си ходи.
Просветата е най-добрия лек срещу пропагандата. Най-важното е да се знаят фактите. Усилието ми е било насочено точно към това – да намеря, подредя и да подложа на логически анализ колкото може повече от тях. Разсъжденията си не налагам никому, но фактите си остават. А както стана дума още в началото, повечето от нас притежават достатъчна способност сами да правят от тях правилни изводи.
Огромната инерция, навикът, несекващото желание образа на Апостола да се използва за политическа агитация – всичко това ще пречи. Но най-много ще пречи друго. Това, че създателите му са се погрижили този образ да бъде много, много ласкателен към самите нас. Левски е наш собствен идеализиран автопортрет. Силата му е най-вече в неговата безкрайна ласкателност към българина, към всеки един от нас. А ние харесваме себе си.
Казано откровенно, самият Васил Левски не ми е особено интересен. Преодоляването на този мит не е самоцел. Точно както не е било самоцел самото му създаване. Защото всеки мит е средство. Средство за манипулиране на нашето съзнание.
Това, което ми се иска, е държавната ни образователна система да спре да ни лъже. Вече над 130 години тя го прави под формата на история. Главният й инструмент е ласкателство. Намира външни причини на всичките ни проблеми и същевременно безкрайно идеализира самите нас. Най-красивата, най-ласкателната от всички лъжи е Левски.
От фактическа гледна точка тя е много уязвима. А от психологическа – много устойчива. Защото проблемът не е в него. Проблемът е в нас. В крайна сметка всичко зависи от нашата зрялост. Както децата неизбежно надрастват приказката за Дядо Коледа, така и народът ни неизбежно ще надрасне мита за Васил Левски. Надявам се това есе да допринася за това.
Иван Д. Стоянов
София, януари 2016 г.
чук
[1] Филмът “Александър Невски” е без преувеличение гениален – и като пропаганда, и като етап в развитие на киноизкуството. За времето си той е огромно събитие.
[2] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане” от професор Иван Стоянов. Поради съвпадение на имена понякога се случва да ни объркват. Учебникът представя една напълно канонична версия на преподаваната у нас история. Текстът му практически изцяло се възпроизвежда и от статията за Васил Левски в Wikipedia. Учебникът е достъпен в мрежата. Доколкото ми е известно, качен е без съгласието на автора и без спазване на авторските му права.
[3] Пак там
[4] Подробното описание на неговата дейност се съдържа в “Миналото” на Стоян Заимов. Той е непосредствен участник на описваните от него събития, осъден е заедно с Узунов на заточение в Мала Азия. Издадени са и документите от самия процес – “Протоколи от съдебния процес срещу Атанас Узунов и другите подсъдими по Хасковското покушение през 1873 година” под ред. на Кирила Възвъзова-Каратеодорова, НБКМ, 1975 г.
[5] Съответно, арабаконашкия обир и хасковското покушение на А. Узунов.
[6] Известни в нашата история като старозагорско въстание.
[7] Стоян Заимов, “Миналото”, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 11. Като цяло, “Миналото” на Стоян Заимов е едно прекрасно описание на тази организация, нейното функциониране, участници и съдби. То е много по-малко популярно от “Записките” на Захари Стоянов не само поради по-малката литературна дарба на автора, а и заради много по-голямата му честност и реализъм, което прави пропагандното използване много по-трудно. Но за всеки който желае да се запознае с устройството, вътрешните отношения, състава на ВРО, както и с подробностите по нейното разкриване, “Миналото” е един прекрасен източник.
[8] Пак там, стр. 13
[9] “Психология на Априлското въстание” от Иван Хаджийски, глава V.
[10] Орхание е най-близо до Арабаконашкия проход, поради което от тамошния комитет са носили храна на Общи и неговата “тайна четица” през дните, когато са чакали да мине пощата.
[11] Идеята на обира принадлежи на председателя на Тетевенския комитет Станьо хаджи Станчев. “Хаджи Станьо ми каза: „Комитетската каса не ще се напълни така, като събираме по две, по пет лири. Дойде заповед за тукашната вноска, и в Орхание ще отидат петдесет хиляди гроша. Оттам естествено ще се изпратят в София значително количество пари. Да нагласим и да нападнем тая хазна, та касата ни да се напълни.“ На това аз казах: „Много добре, да се нападне хазната е много лесна работа, ще я нападна, обаче след нападението й, разбира се, ще се вдигне голям шум и след три-пет месеца работата ще се открие и комитетските работи ще излязат на яве.“ Отговаряйки, той ми рече: „Аз ти казвам, че бягаш от работа, върви си, нищо няма да стане.“ После срещнах Стоян Пандура, съобщих му положението около хазната и му казах: „Хайде, приготви хората си“ (от показанията на Димитър Общи пред турския съд, “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 111).
[12] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане”, повторен и в статията за Васил Левски в Wikipedia.
[13] Така, известната фраза “Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия” е от разпита на Левски на 9.01.1873 г.
[14] Такава е фразата “За чиста и свята република”
[15] Стоян Заимов, “Миналото”, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 249
[16]http://librev.com/index.php/discussion- ... 2-10-26-10
[17] Стоян Заимов, „Миналото“, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 645
[18] Пак там, стр. 500
[19] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане”, повторен и в статията за Васил Левски в Wikipedia.
[20] Из показанията на Димитър Общи, “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 104.
[21] Плевенският частен революционен комитет е първият основан в България комитет в рамките на ВРО.
[22] Из показанията на Атанас Попхинов, “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр.123.
[23] Предаването е от поредицата “Премълчаната история”, което се излъчва по програма “Христо Ботев”, датата е 28.01.2015. ( http://bnr.bg/hristobotev/post/100514507 )
[24] “Длъжността” в случая означава същото това убийство на Паисий, заповядано на Общи от Левски. Общи не е считал убийството за необходимо и не е бързал да го изпълни.
[25] На няколко пъти цитирам в това есе спомените на Стоян Заимов – революционер, затворник и беглец от Мала Азия, главен апостол на Врачански революционен окръг. През 1887 г. му се е наложило да емигрира (т.е. да се спасява) от България, ръководена от друг революционер, главен апостол на Търновски революционен окръг, Стефан Стамболов. Наложило се е Заимов да бяга не къде да е, а в Турция, в Истанбул. Там той се е срещнал с остарелия вече следовател, водил неговото и на Узунов дело в Хасково. Срещата с горчивина е описана от Заимов: “От недобра воля бях дошъл на морски бани в Цариград. Срам ме бе да му съобщя каква политическа съдба ме бе хвърлила при морските бани на Арнауткьой – срам ме бе, защото уверен бях, че ще чуя от него турската ирония: “Не вакът с–тъ, не вакът араба гетчи”. В смисъл: „Вчера се освободихте, а днес си вадите очите“.
[26] Собственият ни скорошен опит от 90-те години показва как при разпадане на държавността въоръжени бандитски групировки много бързо навлизат във властта и почват да я експлоатират в своя изгода. Разпад, дори отслабване на властта, особено ако е потисническа, винаги води до властови вакуум, който много често се запълва от добре организирани престъпници.
[27] Захари Стоянов, “Записки по българските въстания“
[28] Както е известно, след още някоко години Паница е организирал заговор с цел убийство на княз Фердинанд и Стефан Стамболов. Заговорът е разкрит, а самият той – екзекутиран. Счита се, че убийството на Стамболов пък е отмъщение за смъртта на Паница.
[29] Д.А. Милютин, “Дневник”, Москва, 1949 г.
[30] Оригиналът на този проект се пази в Народната бибилиотека, нейният Български исторически архив (БИА-НБКМ) където има специален фонд на Иван Кишелски. Този фонд е бил обособен през 1953 г. като част от фонда на Любен Каравелов. Текстът е публикуван за първи път през 1972 г. в “Исторически преглед” от Филип Шашко: “Иван Кишелски и неговият “Проект на безсмъртното общество”, ИП. 1972 г, кн. 3, стр. 101.
[31] Под това название е известна идеята да се създаде конспиративна мрежа в България по време на Кримската война.
[32] Известно е, че по времето на първата си нелегална обиколка из България през 1857 г. Кишелски вече е разпространявал своя текст.
[33] Както проектът на “Безсмъртно общество” и този оригинал се е намирал в архивата на Каравелов, а сега се пази във фонда на Иван Кишелски. За първи път е публикуван през 1972 г. в “Известия на НБКМ” през 1972 г. (т. XII, стр. 146) от К. Възвъзова –Каратеодорова и В.Д. Конобеев.
[34] “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 204. Книгата може да бъде прочетена в мрежата: http://www.p2pbg.com/index.php?page=tor ... fd80935f99
[35] Пак там, стр. 124
[36] Стоян Заимов, „Миналото“, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 247
[37] “Психология на Априлското въстание” от Иван Хаджийски, глава III.
[38] Този откъс е от петият разпит на Васил Левски от турския съд. “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 205
[39] Стоян Заимов, “Миналото”, издание на БЗНС в София от 1986 г., стр. 294-295.
[40] Пак там, стр. 303.
[41] Един от най-видните политици на Руската империя в края на XIX-ти – началото на XX-ти век граф Сергей Витте описва как след убийството на Александър II-ри през 1881 г. по негова инициатива и с одобрение на Александър III-ти е била създадена тайна организация “Свещена дружина” за тайни убийства на революционери в Русия и Европа. (С.Ю. Витте, ‘Воспоминания”, Москва, 1960 г., стр. 128 и сл.)
[42] https://mk.wikipedia.org/wiki/Гоце_Делчев
[43] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане”, повторен и в статията за Васил Левски в Wikipedia.
[44] Става въпрос за Теофан Райнов, връстник и съгражданин на Левски от Карлово, доста спорна и авантюристична личност.
[45] Стоян Заимов, “Миналото”, издание на БЗНС в София от 1986 г., стр. 67
[46] Между другото, темата за тогавашно турско наказателно право е практически непозната у нас. Много хора си вярват, че то е било някакъв див азиатски произвол. В действителност, в рамките на тогавашни реформи Османската империя вече била възприела разпоредбите на европейско наказателно право. По отношение на революционна (бунтовническа) дейност смъртно наказание се е предвиждало само в случай на вече започнал открит бунт, но не и подготовката му. Затова не би могло нито Левски, нито Общи да бъдат осъдени на смърт, ако не бяха извършили доказани убийства – съответно на Стойчо Гиргинов и на дякон Паисий.
[47] Както помним, през 1887 г. Олимпи Панов е бил разстрелян в Русе като водач на несполучилия русофилски преврат.
[48] Пак там, стр. 116
[49] Пак там, стр.68
[50] “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 144
[51] Пак там, стр. 110
[52] Очевидно най-правилната картина на събитието трябва да се търси в документи на полицейското разследване на самото убийство. Дали обаче то е запазено и достъпно – не знам. Допускам, че съществуват и други лични свидетелства за събитието, но и такива не са ми известни.
[53] Пак там, стр. 205. Няма причина да не вярваме на тези собствени думи на Левски, още повече че те нямат никакво влияние върху процеса му. Но наскоро на сайта nauka.bg попаднах на статия, представяща още една разгърната версия: “Залавянето на Васил Левски” от К. Гербов.
[54] “Неизвестный Сталин” от Р. Медведев.
[55] Стоян Заимов, “Миналото”, издание на БЗНС в София от 1986 г., стр. 236
[56] Пак там, стр. 345. Не знам за каква постъпка на Левски става въпрос, заради която е бил изгонен от Карлово. Но съм сигурен че е известна на професионалните ни историци.
[57] Отговорът изглежда съвсем прост – Заимов е писал истината. Спомените му излизат много скоро след Освобождението, т.е. преди да е започнала пропагандната експлоатация на революционното ни движение и на отделните му дейци. Той нито е знаел до какви размери ще се разпростре тя, нито какво значението ще се даде на отделните персонажи.
[58] Заслугата за разобличаване на тази лъжа е на професор Иван Стоянов в книгата му “Нови щрихи върху възгледите и дейността на Васил Левски”.
[59] Цитатът е от “Очевидно само на пръв поглед: “Българското възраждане” като отделна епоха” от Александър Везенков, http://librev.com/index.php/discussion- ... 1-v15-1948
[60] С риск да си навлека упрек в самореклама ще кажа че в по-разгърнат вид съм изложил мнението си по въпроса в есето “Роля на историята в българската история”. То може да се прочете в този блог или тук: http://workroom.chitanka.info/todo/9156 ... RIJaTA.pdf
[61] Прекрасен пример от по-нови времена е мумията на Ленин. Идеята, че гледане на консервиран труп на владетеля укрепва режима, не е научно постижение на марксизма. Това просто е опит на новите господари да се нагласят към старите суеверия на своя народ. Октомврийската революция сварва Руска империя със 79% неграмотно население. От векове в Русия се вярва че телата на истински светци не тлеят. Затова революционерите-богоборци без никакво смущение взимат тялото на своя вожд, с малко химия го правят да изглежда като жив и го излагат на публична показ. Мавзолеят се превръща в главен ритуален олтар на режима. Мрачноват, но ефективен.
[62] М. Тодорова, “Създаването на един национален герой –Васил Левски в българската обществена памет”, http://librev.com/index.php/discussion- ... 2-10-26-10
[63] Съгласно терминологията на Харолд Ласуел (Harold Dwight Lasswell) това се нарича “Колективни еталонни символи”.
[64] Същото поведение е показвал и неговия съратник и приятел Захари Стоянов. Всички знаем, че той е ръководил подготовка на Съединението в Източна Румелия. Това, което се знае много по-малко, е че след като е гръмнала първата пушка, Захари стремглаво се е втурнал – но не към Пловдив, а към Княжеството. Само когато се е разбрало че делото е завършило с успех, е побързал да се върне.
[65] Както казах още в началото, използвал съм само общодостъпни факти. Професионалните историци знаят много повече такива. Включително е известно и поне още едно извършено от Левски убийство. Но не разполагам с документални изочници и не мога да посоча точни данни за него.
Заглавието на това есе е формулирано като въпрос. Правилният му отговор е – и двете. Васил Дякон Левски е неоспоримо най-важния ритуален идол на българския национализъм. Идеализиран във всяко едно отношение – историческо, политическо, морално, интелектуално, физическо, външно. Този идол е създаден изкуствено и има крайно оскъдна връзка с реалността. За по-голямата му правдоподобност е бил използван живота и външността на един реално съществувал човек – Васил Иванов Кунчев. Общото при тях се свежда до три неща: и двамата се казват Васил; и двамата са родени в Карлово; и двамата са обесени в София. Всичко останало е някой от трите класически пропагандни похвата – изопачаване, измислица или криене.
Следващият въпрос е в мотото. Тази стара и мъдра прича само на пръв поглед се отнася до героите. В действителност тя е за държавите. Народ, който се нуждае от герои, наистина не е за завиждане. Още повече когато те са фалшиви. Случвало ми се е да казвам и преди, ще го повторя и сега – самото съществуване на персонифициран национален идеал е сигурен признак на национална изостаналост.
Преодоляването й неизбежно предопределя и съдбата на идеала. Ние неимоверно много сме се отдалечили от онези три процента. И колкото по-напред отиваме, толкова повече намаляват историческите ни самоизмами. Повечето от тях вече дори неусетно са отшумяли. Запазили са се само най-големите, най-емоционалните, най-важните. Но идва и тяхното време. Собственото ни развитие неизбежно доближава момента когато и митът “Левски” ще трябва да си ходи.
Просветата е най-добрия лек срещу пропагандата. Най-важното е да се знаят фактите. Усилието ми е било насочено точно към това – да намеря, подредя и да подложа на логически анализ колкото може повече от тях. Разсъжденията си не налагам никому, но фактите си остават. А както стана дума още в началото, повечето от нас притежават достатъчна способност сами да правят от тях правилни изводи.
Огромната инерция, навикът, несекващото желание образа на Апостола да се използва за политическа агитация – всичко това ще пречи. Но най-много ще пречи друго. Това, че създателите му са се погрижили този образ да бъде много, много ласкателен към самите нас. Левски е наш собствен идеализиран автопортрет. Силата му е най-вече в неговата безкрайна ласкателност към българина, към всеки един от нас. А ние харесваме себе си.
Казано откровенно, самият Васил Левски не ми е особено интересен. Преодоляването на този мит не е самоцел. Точно както не е било самоцел самото му създаване. Защото всеки мит е средство. Средство за манипулиране на нашето съзнание.
Това, което ми се иска, е държавната ни образователна система да спре да ни лъже. Вече над 130 години тя го прави под формата на история. Главният й инструмент е ласкателство. Намира външни причини на всичките ни проблеми и същевременно безкрайно идеализира самите нас. Най-красивата, най-ласкателната от всички лъжи е Левски.
От фактическа гледна точка тя е много уязвима. А от психологическа – много устойчива. Защото проблемът не е в него. Проблемът е в нас. В крайна сметка всичко зависи от нашата зрялост. Както децата неизбежно надрастват приказката за Дядо Коледа, така и народът ни неизбежно ще надрасне мита за Васил Левски. Надявам се това есе да допринася за това.
Иван Д. Стоянов
София, януари 2016 г.
чук
[1] Филмът “Александър Невски” е без преувеличение гениален – и като пропаганда, и като етап в развитие на киноизкуството. За времето си той е огромно събитие.
[2] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане” от професор Иван Стоянов. Поради съвпадение на имена понякога се случва да ни объркват. Учебникът представя една напълно канонична версия на преподаваната у нас история. Текстът му практически изцяло се възпроизвежда и от статията за Васил Левски в Wikipedia. Учебникът е достъпен в мрежата. Доколкото ми е известно, качен е без съгласието на автора и без спазване на авторските му права.
[3] Пак там
[4] Подробното описание на неговата дейност се съдържа в “Миналото” на Стоян Заимов. Той е непосредствен участник на описваните от него събития, осъден е заедно с Узунов на заточение в Мала Азия. Издадени са и документите от самия процес – “Протоколи от съдебния процес срещу Атанас Узунов и другите подсъдими по Хасковското покушение през 1873 година” под ред. на Кирила Възвъзова-Каратеодорова, НБКМ, 1975 г.
[5] Съответно, арабаконашкия обир и хасковското покушение на А. Узунов.
[6] Известни в нашата история като старозагорско въстание.
[7] Стоян Заимов, “Миналото”, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 11. Като цяло, “Миналото” на Стоян Заимов е едно прекрасно описание на тази организация, нейното функциониране, участници и съдби. То е много по-малко популярно от “Записките” на Захари Стоянов не само поради по-малката литературна дарба на автора, а и заради много по-голямата му честност и реализъм, което прави пропагандното използване много по-трудно. Но за всеки който желае да се запознае с устройството, вътрешните отношения, състава на ВРО, както и с подробностите по нейното разкриване, “Миналото” е един прекрасен източник.
[8] Пак там, стр. 13
[9] “Психология на Априлското въстание” от Иван Хаджийски, глава V.
[10] Орхание е най-близо до Арабаконашкия проход, поради което от тамошния комитет са носили храна на Общи и неговата “тайна четица” през дните, когато са чакали да мине пощата.
[11] Идеята на обира принадлежи на председателя на Тетевенския комитет Станьо хаджи Станчев. “Хаджи Станьо ми каза: „Комитетската каса не ще се напълни така, като събираме по две, по пет лири. Дойде заповед за тукашната вноска, и в Орхание ще отидат петдесет хиляди гроша. Оттам естествено ще се изпратят в София значително количество пари. Да нагласим и да нападнем тая хазна, та касата ни да се напълни.“ На това аз казах: „Много добре, да се нападне хазната е много лесна работа, ще я нападна, обаче след нападението й, разбира се, ще се вдигне голям шум и след три-пет месеца работата ще се открие и комитетските работи ще излязат на яве.“ Отговаряйки, той ми рече: „Аз ти казвам, че бягаш от работа, върви си, нищо няма да стане.“ После срещнах Стоян Пандура, съобщих му положението около хазната и му казах: „Хайде, приготви хората си“ (от показанията на Димитър Общи пред турския съд, “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 111).
[12] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане”, повторен и в статията за Васил Левски в Wikipedia.
[13] Така, известната фраза “Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия” е от разпита на Левски на 9.01.1873 г.
[14] Такава е фразата “За чиста и свята република”
[15] Стоян Заимов, “Миналото”, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 249
[16]http://librev.com/index.php/discussion- ... 2-10-26-10
[17] Стоян Заимов, „Миналото“, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 645
[18] Пак там, стр. 500
[19] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане”, повторен и в статията за Васил Левски в Wikipedia.
[20] Из показанията на Димитър Общи, “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 104.
[21] Плевенският частен революционен комитет е първият основан в България комитет в рамките на ВРО.
[22] Из показанията на Атанас Попхинов, “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр.123.
[23] Предаването е от поредицата “Премълчаната история”, което се излъчва по програма “Христо Ботев”, датата е 28.01.2015. ( http://bnr.bg/hristobotev/post/100514507 )
[24] “Длъжността” в случая означава същото това убийство на Паисий, заповядано на Общи от Левски. Общи не е считал убийството за необходимо и не е бързал да го изпълни.
[25] На няколко пъти цитирам в това есе спомените на Стоян Заимов – революционер, затворник и беглец от Мала Азия, главен апостол на Врачански революционен окръг. През 1887 г. му се е наложило да емигрира (т.е. да се спасява) от България, ръководена от друг революционер, главен апостол на Търновски революционен окръг, Стефан Стамболов. Наложило се е Заимов да бяга не къде да е, а в Турция, в Истанбул. Там той се е срещнал с остарелия вече следовател, водил неговото и на Узунов дело в Хасково. Срещата с горчивина е описана от Заимов: “От недобра воля бях дошъл на морски бани в Цариград. Срам ме бе да му съобщя каква политическа съдба ме бе хвърлила при морските бани на Арнауткьой – срам ме бе, защото уверен бях, че ще чуя от него турската ирония: “Не вакът с–тъ, не вакът араба гетчи”. В смисъл: „Вчера се освободихте, а днес си вадите очите“.
[26] Собственият ни скорошен опит от 90-те години показва как при разпадане на държавността въоръжени бандитски групировки много бързо навлизат във властта и почват да я експлоатират в своя изгода. Разпад, дори отслабване на властта, особено ако е потисническа, винаги води до властови вакуум, който много често се запълва от добре организирани престъпници.
[27] Захари Стоянов, “Записки по българските въстания“
[28] Както е известно, след още някоко години Паница е организирал заговор с цел убийство на княз Фердинанд и Стефан Стамболов. Заговорът е разкрит, а самият той – екзекутиран. Счита се, че убийството на Стамболов пък е отмъщение за смъртта на Паница.
[29] Д.А. Милютин, “Дневник”, Москва, 1949 г.
[30] Оригиналът на този проект се пази в Народната бибилиотека, нейният Български исторически архив (БИА-НБКМ) където има специален фонд на Иван Кишелски. Този фонд е бил обособен през 1953 г. като част от фонда на Любен Каравелов. Текстът е публикуван за първи път през 1972 г. в “Исторически преглед” от Филип Шашко: “Иван Кишелски и неговият “Проект на безсмъртното общество”, ИП. 1972 г, кн. 3, стр. 101.
[31] Под това название е известна идеята да се създаде конспиративна мрежа в България по време на Кримската война.
[32] Известно е, че по времето на първата си нелегална обиколка из България през 1857 г. Кишелски вече е разпространявал своя текст.
[33] Както проектът на “Безсмъртно общество” и този оригинал се е намирал в архивата на Каравелов, а сега се пази във фонда на Иван Кишелски. За първи път е публикуван през 1972 г. в “Известия на НБКМ” през 1972 г. (т. XII, стр. 146) от К. Възвъзова –Каратеодорова и В.Д. Конобеев.
[34] “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 204. Книгата може да бъде прочетена в мрежата: http://www.p2pbg.com/index.php?page=tor ... fd80935f99
[35] Пак там, стр. 124
[36] Стоян Заимов, „Миналото“, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 247
[37] “Психология на Априлското въстание” от Иван Хаджийски, глава III.
[38] Този откъс е от петият разпит на Васил Левски от турския съд. “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 205
[39] Стоян Заимов, “Миналото”, издание на БЗНС в София от 1986 г., стр. 294-295.
[40] Пак там, стр. 303.
[41] Един от най-видните политици на Руската империя в края на XIX-ти – началото на XX-ти век граф Сергей Витте описва как след убийството на Александър II-ри през 1881 г. по негова инициатива и с одобрение на Александър III-ти е била създадена тайна организация “Свещена дружина” за тайни убийства на революционери в Русия и Европа. (С.Ю. Витте, ‘Воспоминания”, Москва, 1960 г., стр. 128 и сл.)
[42] https://mk.wikipedia.org/wiki/Гоце_Делчев
[43] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане”, повторен и в статията за Васил Левски в Wikipedia.
[44] Става въпрос за Теофан Райнов, връстник и съгражданин на Левски от Карлово, доста спорна и авантюристична личност.
[45] Стоян Заимов, “Миналото”, издание на БЗНС в София от 1986 г., стр. 67
[46] Между другото, темата за тогавашно турско наказателно право е практически непозната у нас. Много хора си вярват, че то е било някакъв див азиатски произвол. В действителност, в рамките на тогавашни реформи Османската империя вече била възприела разпоредбите на европейско наказателно право. По отношение на революционна (бунтовническа) дейност смъртно наказание се е предвиждало само в случай на вече започнал открит бунт, но не и подготовката му. Затова не би могло нито Левски, нито Общи да бъдат осъдени на смърт, ако не бяха извършили доказани убийства – съответно на Стойчо Гиргинов и на дякон Паисий.
[47] Както помним, през 1887 г. Олимпи Панов е бил разстрелян в Русе като водач на несполучилия русофилски преврат.
[48] Пак там, стр. 116
[49] Пак там, стр.68
[50] “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 144
[51] Пак там, стр. 110
[52] Очевидно най-правилната картина на събитието трябва да се търси в документи на полицейското разследване на самото убийство. Дали обаче то е запазено и достъпно – не знам. Допускам, че съществуват и други лични свидетелства за събитието, но и такива не са ми известни.
[53] Пак там, стр. 205. Няма причина да не вярваме на тези собствени думи на Левски, още повече че те нямат никакво влияние върху процеса му. Но наскоро на сайта nauka.bg попаднах на статия, представяща още една разгърната версия: “Залавянето на Васил Левски” от К. Гербов.
[54] “Неизвестный Сталин” от Р. Медведев.
[55] Стоян Заимов, “Миналото”, издание на БЗНС в София от 1986 г., стр. 236
[56] Пак там, стр. 345. Не знам за каква постъпка на Левски става въпрос, заради която е бил изгонен от Карлово. Но съм сигурен че е известна на професионалните ни историци.
[57] Отговорът изглежда съвсем прост – Заимов е писал истината. Спомените му излизат много скоро след Освобождението, т.е. преди да е започнала пропагандната експлоатация на революционното ни движение и на отделните му дейци. Той нито е знаел до какви размери ще се разпростре тя, нито какво значението ще се даде на отделните персонажи.
[58] Заслугата за разобличаване на тази лъжа е на професор Иван Стоянов в книгата му “Нови щрихи върху възгледите и дейността на Васил Левски”.
[59] Цитатът е от “Очевидно само на пръв поглед: “Българското възраждане” като отделна епоха” от Александър Везенков, http://librev.com/index.php/discussion- ... 1-v15-1948
[60] С риск да си навлека упрек в самореклама ще кажа че в по-разгърнат вид съм изложил мнението си по въпроса в есето “Роля на историята в българската история”. То може да се прочете в този блог или тук: http://workroom.chitanka.info/todo/9156 ... RIJaTA.pdf
[61] Прекрасен пример от по-нови времена е мумията на Ленин. Идеята, че гледане на консервиран труп на владетеля укрепва режима, не е научно постижение на марксизма. Това просто е опит на новите господари да се нагласят към старите суеверия на своя народ. Октомврийската революция сварва Руска империя със 79% неграмотно население. От векове в Русия се вярва че телата на истински светци не тлеят. Затова революционерите-богоборци без никакво смущение взимат тялото на своя вожд, с малко химия го правят да изглежда като жив и го излагат на публична показ. Мавзолеят се превръща в главен ритуален олтар на режима. Мрачноват, но ефективен.
[62] М. Тодорова, “Създаването на един национален герой –Васил Левски в българската обществена памет”, http://librev.com/index.php/discussion- ... 2-10-26-10
[63] Съгласно терминологията на Харолд Ласуел (Harold Dwight Lasswell) това се нарича “Колективни еталонни символи”.
[64] Същото поведение е показвал и неговия съратник и приятел Захари Стоянов. Всички знаем, че той е ръководил подготовка на Съединението в Източна Румелия. Това, което се знае много по-малко, е че след като е гръмнала първата пушка, Захари стремглаво се е втурнал – но не към Пловдив, а към Княжеството. Само когато се е разбрало че делото е завършило с успех, е побързал да се върне.
[65] Както казах още в началото, използвал съм само общодостъпни факти. Професионалните историци знаят много повече такива. Включително е известно и поне още едно извършено от Левски убийство. Но не разполагам с документални изочници и не мога да посоча точни данни за него.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Да уточним. Горните три поста са изцяло цитати. Съответно определения за Левски като "детеубиец" не са мои. Слугата едва ли е бил точно дете. Което е само уточнение, а не оправдание.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Атанас Узунов.
Предател. Без капка съмнение в смисъла на тази дума.
Главен апостол след Левски. Т. е. ръководител на организацията. На 22 години, никакъв опит. Арестуван при опит за убийство в Хасково (жертвата е бил наклеветен, че е предал на турците списък с имената на съзаклятниците). И за това списъкът го предава самият Атанас Узунов след арестуването си.
http://www.haskovo.net/news/42775/Vtora ... -v-HaskovoНе след дълго в Хасково пристига специална комисия от Одрин. В състава й е включен Вели ефенди Бошнак, председател на тамошния областен апелативен съд.
Пред Атанас Узунов се разиграва изтърканата сценка с доброто и лошото ченге. Вели ефенди е добрият. Той премества арестанта от мазето в светла и чиста стая и го предразполага. Узунов постепенно проговаря. Съшива с бели конци версията, че мнозина в Българско са недоволни от корупцията сред чиновниците, излага вижданията си за реформи в империята. Вели ефенди естествено е напълно съгласен със схващанията на арестанта и го провокира да продължи. Узунов разказва, че ходел сред хората да събира подписи за султана, който бил в неведение за безобразията, вършени от негово име. Вели ефенди продължава да го насърчава и предразполага. Атанас Узунов успява да съобщи на останалите задържани новата си версия. Трезвомислещите сред тях обаче веднага разбират, че пътят към Диарбекир е открит.
СЛЕДВА СТРАШНОТО
От протоколите за разпит четем следните редове (и това не е телефонен указател, а подробен списък на членовете на тайния революционен комитет), подписани от "Апостола на цяла България" Атанас Узунов:
"От Пловдив са Доганов, служи при чохаджията... От Нова Загора поп Георги и Даскала, има и други, поп Георги ги знае. В Чирпан протойерея, Хаджи Димитър, Сандък емини даскал Янко... В Казанлък живописеца Георги (Георги Данчов - Зографина - б.а.). В Одринска касаба, Ербирклийска околия чорбаджи Тачо. В Гюндийската махала, Старозагорска околия поп Еню. В село Гюмюрджий на чорбаджи Васил синът Бойчо;
В Казанлъшка околия в село Хайни дядо Кольо..."
Списъкът е ужасяващо дълъг и конкретен. Следва подпис: Атанас Узунов.
Ако се е хванал на версията за добро и лошо ченге, значи върховният ръководител на организацията освен малодушен предател е бил и глупак. И изобщо какво да се чака от организация, чиито ръководител лично предава подчинениети си. Фарс!
Атанас Узунов, подобно на съименника си е ярък русофил, женен за рускиня и след 1887 емигрира в Русия и остава там.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Вие виждате ли принципна разлика?
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
От християнска гледна точка, единият е избягал монах, който е станал убиец, а другият недоучил семинарист - масов убиец. И двамата нямат работа при християнските светци.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Цанко Дюстабанов за перспективите за успех на Априлското въстание:
Оставяме настрана излъганите селяни, които предварително е придвидено да ги колят и дъщерите им - да ги изнасилват, но дори и за постигането на тази цел е подходено непростимо аматьорски - без да е осигурено сериозно медийното покритие и без да гарантирано съгласувано с Русия.
Моят коментар:„Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието е във ваши ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме!
Вие като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. Затова стягайте се да бягате към Анадола.
Вие издадохте Хатишерифа и не го изпълнихте, издадохте Хатихумаюна и него не изпълнихте, обещахте правдини на християните и тях не дадохте. Мислите си, че все с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече. Европа, както казах, ще ви изпъди оттука".
Припомням, че Цанко Дюстабанов е активен участник и един от ръководителите на това въстание.
Оставяме настрана излъганите селяни, които предварително е придвидено да ги колят и дъщерите им - да ги изнасилват, но дори и за постигането на тази цел е подходено непростимо аматьорски - без да е осигурено сериозно медийното покритие и без да гарантирано съгласувано с Русия.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Малко за Паисий. Не за самият него, а за ролята на неговата история:
http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100754558
http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100754558
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------Интервю с професора по история от СУ Пламен Митев.
Дълго време "История славянобългарска" остава почти неизвестно съчинение. То става популярно чак през 70-те години на XIX век благодарение на изследванията на големия учен Марин Дринов.
За мен лично по-значима е ролята на Юрий Венелин.Също интересно: http://liternet.bg/publish8/vtrendafilo ... paisij.htm
Един от парадоксите в традицията е, че сравнително големият брой преписи на Паисиевата "История" се тълкува най-често, особено в сравнение със Зографската и Спиридоновата "Истории" (Трифонов 1940: 66) 5, като свободен избор на рецепционната среда: а именно, че поради живото национално чувство в нея и поради националния й патос тя е завладяла етнокултурната среда и постепенно я е извисила до ниво на национално самосъзнание. Подобно нещо би било възможно, осъществимо и заслужено, ако се беше случило в някой от центровете на Бретан или Бавария. А в раздробената българска културна среда, в която грамотността почти липсва, литературата почти не се произвежда, а главно се възпроизвежда, където няма механизми, които да разпространяват и налагат родноезичната книжнина, такова едно органично разпространение е неосъществимо. Единствено саморазпространението на Паисий е предизвикало броя на преписите, докато другите две истории на българите са си останали, с инцидентни изключения, в Атонските архиви. И дори тези преписи не предизвикват пренос, развитие и практическо въплъщение на идеите си, а заглъхват, всеки поотделно, на някакво локално ниво, внимателно скрити и тук-таме изваждани за нов препис. Книжнината обхваща най-вече единични ръкописи и се утаява в изолирани културни ниши. По време на краткотрайния си гастрол из Българско Венелин тръгва по дирите на загадъчна книга, която нарича "Цароставник", и почти я намира - почти, но не съвсем. Вероятно същата (някой от нейните преписи) излиза през 1844 г., под заглавието "Царственик" и под авторовото име на Христаки Павлович, макар че е съкратен вариант на Паисиевата "История" (Каравелов 1862)6. Априлов (1841), Раковски (1984: 26-28) и Каравелов (1875) пишат по малко за нея, но в никакъв случай не я централизират като явление. Средата, поради обективни обстоятелства, си остава несглобена тъкмо от Паисиевото слово. По-късно вече, когато националната идея узрява и особено когато се осъществява, Паисий бива прикачен със задна дата към корпуса на литературата, която уж тръгва от него. Така той се оказва не конструктор, а конструкт на възраждането и новата ни литература.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Доколкото под Европа се разбират Великите сили, може да проверим, възможно ли е била някоя друга освен Русия да освободи българите. Хайде да почнем:
Англия - има интерес да поддържа османската империя като противовес на Русия, главен враг на идеята тогава. Нито Дизраели (ха-ха-ха), нито дори Гладстон имат намерение да освобождават България, камо ли да воюват с Турция за това.
Франция - тя след нокаута в 1871 се чуди как да се подсигури срещу нова германска агресия, а не да прави авнтюри на Балканите.
Италия - тя няма интереси тук и даже не е истинска велика сила.
Австро-Унгария. - Няма намерение да воюва, не харесва идеята за голяма славянска държава (тя и от съществуването на Сърбия не е очарована), а и да беше заела някакси България, просто щеше да я анексира, а не да я прави независима. Примерът не е далеч - Босна.
Германия - по това време не се интересува особено от Балканите, където по думите на Бисмарк овцекрадците по долния Дунав не стрували и костите на само един померански гренадир.
Искаш-неискаш, остава само Русия.
Англия - има интерес да поддържа османската империя като противовес на Русия, главен враг на идеята тогава. Нито Дизраели (ха-ха-ха), нито дори Гладстон имат намерение да освобождават България, камо ли да воюват с Турция за това.
Франция - тя след нокаута в 1871 се чуди как да се подсигури срещу нова германска агресия, а не да прави авнтюри на Балканите.
Италия - тя няма интереси тук и даже не е истинска велика сила.
Австро-Унгария. - Няма намерение да воюва, не харесва идеята за голяма славянска държава (тя и от съществуването на Сърбия не е очарована), а и да беше заела някакси България, просто щеше да я анексира, а не да я прави независима. Примерът не е далеч - Босна.
Германия - по това време не се интересува особено от Балканите, където по думите на Бисмарк овцекрадците по долния Дунав не стрували и костите на само един померански гренадир.
Искаш-неискаш, остава само Русия.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Малко за действията по време на въстанието:
https://www.fakel.bg/index.php?t=2415Какво става по време на въстанието?
Макар и да било предвидено, че не бива да се напада и избива мирно население, в огъня на въстанието има редица такива случаи. Тук не става дума за единични примери на насилие по време на самозащита, което е напълно естествено.
Ето един случай, свързан с въстанието в Копривщица. Както е известно, в това село никога не са живели турци. Затова пък има цигани, които си изпатили жестоко. Предисторията на тяхната жертва започва в Клисура. На 23 април, Гергьовден, клисурци заловили трима местни цигани, които според тях се опитвали да шпионират въстаниците. Същия ден в селото пристигнал Панайот Волов с една чета. Въстаниците се оплакали на войводата за шпионажа на циганите и ги довели при Волов. Той намерил у тях писмо, написано на арабски. Породил се проблем. Нито Волов, нито който и да е от присъстващите не можел да го разчете. Волов обаче предположил, че с писмото се съобщава на турците в Карлово за въстанието в Клисура и се иска помощ. Въпреки настояванията на клисурци да не се пролива кръв, войводата настоял за смъртно наказание. Циганите били осъдени на смърт и веднага разстреляни извън селото.
Злодеянието не им се разминало. На 26 април башибозуците на Тосун бей от Карлово нападнали Клисура. Селото било запалено от всички страни. За да се спасят, клисурци побягнали към Копривщица. Като пристигнали там, те казали на копривщенци, че селото им било запалено не от башибозуците, а от местните цигани.
Преувеличена до неузнаваемост, случката била приета за чиста истина.
Копривщенци се настроили срещу циганите и за да не ги сполети случилото се в Клисура, решили въпроса „радикално“. През нощта на 27 срещу 28 април ги изкарали от домовете им, навързали ги и решили да ги избият. Екзекуцията се извършила в Чардашкия дол от Кр. П. Радомиров, Тодор Малев, Г. Кунчев, Цончо Н. Клисарът, Петко Гедженът и др. Така всички цигани от Копривщица били убити без да имат вина, и то пред очите на жените и децата им. [става дума само за мъжете]
Друг срамен епизод се случил в с. Стрелча. Тук по това време живеят българи, турци и татари. Вестта за избухване на въстанието стигнала в Стрелча привечер на 20 април. Осъзнавайки стратегическото значение на селото (на пътя между Копривщица и Панагюрище), Бенковски изпратил там една чета от около 70 души начело с Орчо войвода. С него пътували и Панайот Волов и Тодор Икономов.
Пристигнали в Стрелча, но вместо да започнат бой с турците, въстаниците нападнали мирното население в турската махала
ограбили го и изгорили къщите му. Сред най-активните в грабежа бил Орчо. Свидетели разказват как той издърпал насила от шията на една туркиня огърлица от златни монети и я пришил на калпака си като трофей! Както отбелязва Димитър Страшимиров, в този си вид, „началникът на бунтовниците ще да е имал, при тая театралност на своето натруфване, вид на полудив азиатски бандит!“. В общото изстъпление, обаче, никой така и не забелязал това. С наниза на калпака си Орчо се явил пред населението на Стрелча като победител на турската махала.
Пожарът и грабежът погълнали цяла нощ вниманието на четниците.
Единственото добро последствие от него било, че безумието да се да грабии плячкосва помогнало, за да се избегне клането на турците. Те се скрили в единствената джамия в селото и се защищавали с оръжие.
Турците не простили на българите грабежа.
След като четниците напуснали селото, те изгорили и разграбили от своя страна българската махала в Стрелча. По този повод известният генерален консул и секретар на посолството на САЩ в Истанбул Юджин Скайлер правилно отбелязал в кореспонденциите си, че единственото място където опустошенията на башибозуците са имали поне малко оправдание, е Стрелча, защото там и българите не се показали по-достойни от тях.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Не знам точно колко са запалените села, но ето свидетелство как е ставало това:
Захари Стоянов, лично в "Записките":
Захари Стоянов, лично в "Записките":
Преди да заминем обаче от Петрич, ние решихме тайно помежду си, само двама с Бенковски, да направим няколко села насилствено бунтовници; ние решихме да изгорим селата Смолско, Каменица и Раково. Причината, за да направим тая жестокост, бе оплакването на петричени, че жителите от поменатите села твърде начесто оставяли своите позиции и отивали в селата си да нагледват добитъка и хамбарите си с житото, да не би да ги ограбят турците. Тая тяхна постъпка не водеше към добри следствия; тия можеха да напакостят на работата в най-критическите минути, а други средства нямаше за изкоренявание на злото. Никой не знаеше от нашия план, който аз щях да турям в действие. Взех със себе си дяда Цвятка от Церово, познат по своята храброст, и други още десятина души момчета от хвърковатата чета, всичките конници, с които се отправих за Смолско, без да им съобщя целта на нашето пътувание. В същото това време Бенковски потегли с двете чети — хвърковатата и оная на Ворча войвода — за Еледжик, през Поибрене. Пладне минуваше, когато ние тръгнахме от Петрич за Смолско. Времето беше хубаво, слънцето печеше на пропада. Много жени и деца срещнахме по пътя от поменатото село, които пренасяха едно-друго за в Петрич.
— На добър час, синко! Като отивате нататък, заобиколете и нашето село да го запазите от душмани — говореха тил, като се отбиваха настрана да ни правят път.
Като минахме покрай укрепленията, мнозина смолчени поискаха да ни придружат — сгоден случай да заобиколят селото си, защото се научили, че имало наблизо черкези; но ние ги придумахме да останат, защото това е наша грижа. Село Смолско е чисто българско село, на един час разстояние от Петрич, откъм северна страна, със 150 къщи. То е разположено над една долина в Средня гора; имаше си черковица, помазана със синя боя, и училище, доволно хубавичко здание, построено до самата черкова.
Ние го гледахме вече отдалеч и не можехме да се нарадваме на неговите спретнати къщици и заградени дворове, които след малко трябваше да рухнат под опустошителния огън. Жестока мисия!
Когато влязахме чак в селото, тогава аз съобщих на моята дружина где отиваме ние и що ни предстои да вършим. Мнозина от тях се стреснаха и поискаха да се откажат от тая работа, че било грехота и пр.
— Где ще да ни отидат нас душите — говореше един стар калугеровчанин, — когато ние се осмелим да палим и християнските села заедно с черковите?
— Пък черкова ли е холам? Да й се ненагледаш! — възрази други.
— Ох, по-добре да не съм се раждал на тоя свят, като ми е било писано да горя на брата си къщата! — каза трети и въздъхна от всичкото си сърце и душа.
Въздъхнахме всинца.
Раздадох на всичките от приготвените запалителни вещества и се разпръснахме из разни улици на селото да палим наред, покрай която къща минем. Жива човешка душа не се виждаше из селото. Само разсърдените кучета тичаха по улицата и лаеха отчаяно. Моите другари, които аз мислех, че се решиха вече да палят, не смееха да турят още огън ни на едно здание. Тия не захванаха дотогава, докато аз не направих начало.
Подир няколко минути в селото беше вече буря. Буйни червени пламъци, размесени с дим и всякакви прегорели материали, които затуляха ясното пролетно слънце, чупеха се надолу-нагоре и най-после вземаха направление към небото. Затрещя и заплющя, рухнаха да се събарят здания, потъмня всичкото село, уплашихме се и ние сами от своите действия! Всички животни, които се намериха още из нещастното село, бягаха напредя ни, уплашени от страшния пожар, към неподпалената още махала; кучетата лаеха и виеха с дигнати към небето глави, които като да искаха пощада, жално и подозрително ни изглеждаха тия и с подгънати опашки между краката, знак на покорство, отстъпаха безсъзнателно. Биволи, биволици, волове, крави и телета, които, макар и да бяха откарани вече един път при техните стопани, но като не можеха да забравят така лесно своето жилище, бяха се върнали в селото, в старите си свърталища, сега тичаха омаяни надолу-нагоре, ревяха сърцераздирателно и като не можеха да намерят изход, хвърляха се безсъзнателно в буйните пламъци. Видях един вол, когато се метна да прескочи през оградата, натъкна се в сърцето на един остър кол и увисна на земята, заедно с плета, гдето си и остана. Патки, кокошки и други хвърковати гадини хвърчаха заедно с дима нависоко над пламъците, да търсят спасение, но задушени от гъстия дим и отмалели, падаха с главата надолу в бучащия пламък.
По-нататък из улицата срещнахме двама души от другарите си, които ни съветваха да бягаме вече към края на селото, защото после малко пожарът ще да ни загради пътя и мъчно ще можем да намерим изход. Тръгнахме из една улица към другата махала, в която се намира черковата, и намерихме останалите си другари в един дюген, който тия бяха разбили и грабеха едно-друго, кому каквото хареса, повечето за ядене.
— Бог да прости! По-добре е да го вземем ние, отколкото да стане жертва на огъня — говореше един от тях.
Пълни бъчови с вино и ракия имаше в тоя дюген и дружината беше започнала да точи от едина край. Аз им забраних, че не е време за пиянство, а дядо Цвятко потроши всичките съдове из дюгена, да няма в какво да наливал. Докато чаках навън на вратата, няколко зли кучета се бяха събрали наоколо и държаха нападателно положение. Аз извадих револвера си и прострях на земята няколко от тях.
— Вардете се, че черкезите нападат! — извика един от другарите ни, който идеше из улиците от лява страна.
Ние излязахме сред улицата пред дюгана и що да видиш! От другата улица, през която ние не бяхме минали още, около 10–15 души черкези, с голи сабли в ръцете, налитаха като кучета към дюгена и бяха се приближили до нас на стотина крачки. Щом ние се издадохме на улицата, черкезите пречупиха своята линия и се нахвърляха през един плет в един двор, вероятно да завземат позиция. Навярно нашата особена униформа, левовете на калпаците ни, пауновите китки, а най-главно оръжието ни уплаши нападателите. Те са помислили, без съмнение, че ние не сме страхливи раи, а московци, както мислеха по него време всичките османлии. Ние се намятахме на конете и бързо препуснахме из противната улица, през която после няколко минути невъзможно ставаше да се премине по причина на огъня, а в такъв случай трябваше да преминем през черкезката позиция, единствено свободната улица. Двамата от другарите ни ги нямаше още никакви; тия бяха в пожара. Изгърмяхме няколко пъти и свирнахме с рогът да ги призовем. Тия последните не бяха пристигнали още, когато съгледахме от другата страна на селото гъст облак от прах, който се дигаше из златишкия път. С помощта та телескопа ние можахме да узнаем нашите черкези, които видяхме в селото и които бягаха с коне, свързани от по-напред, както се види, край селото.
Изгърмяването на моя револвер върху кучетата спаси живота на дружината. Ако не бяха се появили черкезите, които кой знае за какво взеха тил гърмежи, то ние щяхме да минам през улицата, гдето бяха спрели тия, т.е. през позицията им. Тия избягаха, защото не ни знаеха числото и се уплашиха от униформата ни.
Когато бягахме през селото, съгледахме в една къща, вън на сайвана, една стара бабичка, сляпа и с двете очи, както се виждаше, защото вървеше покрай стената и се подпираше с двете си ръце. Тя ни усети, като минувахме покрай нея, и попита кой гори селото и далеч ли е пожарът. Разбира се, че нямахме време да й разправяме и да й се притичаме на помощ; а отпосле, когато видяхме, че черкезите избягаха, всичко беше вече напусто, защото къщата, в която се тя намираше, потънала бе в пламък и дим. И така нещастната баба стана жертва!…
На нас не оставаше друго нищо, освен да вървиме за друго село, защото мисията ни в Смолско беше вече свършена по бляскав начин. То гореше на много места и никаква надежд не оставаше за неговото спасение; но като всяко село с разредени къщи, изгорели само ония от тях, които с ръката си подпалихме, т.е. 10–15. Черковата и училището останаха здрави.
Ония, които бяха от Смолско, със сълзи на очите ни разказваха по кой начин им изгоряло селото, запалено според тях от зверовете черкези, а нас поздравляваха, че сме си спасили живота от тия последните, понеже идехме откъм Смолско. Тия не можеха да си въобразят даже, че ние сме похитителите на селото им. А ония въстаници, които бяха от Каменица, радваха се при нашето появление, че ще да можат да запазят селото си по-добре с нашето присъствие. Бедните! Те не знаеха, че ние сме най-страшните палачи.
Село Каменица стоеше на пътя, с което така също трябваше да се разпоредим. Това село се намира така също в Средня гора, на 1½ час разстояние от Смолско, към югозападна страна; и то е чисто българско, от 84 къщи.
https://chitanka.info/text/3748/14#textstartТайно от другите Бенковски поръча на Ворча войвода и на И. Мачева да запалят околните села Дереорман, Паланка, Славовица и пр., на които жителите се бяха изселили или избягали, както например турското село Паланка, а в някои стояха още по една част. Подир двадесят минути ние имахме вече изкуствена месечина. Запустелите села, в които от по-напред се чуваше само виението на кучетата, които тъмнееха със своите вошки и стени и в които хъркаха само няколко сакати и ослепели старци и баби, пламнаха като катранен мях.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
За начина на действие на Бенковски - по спомените на Отон Иванов:
http://www.librev.com/index.php/prospec ... /2168-1876
Рекет.
http://www.librev.com/index.php/prospec ... /2168-1876
Рекет.
Нощни нападения, преоблечени в турски дрехи за да нагнетяват напрежението. (Едно към едно Глайвицкия инцидент)Бенковски възложи мен да устроя комитетска полиция от хора хайдути и нехранимайковци, но патриоти, чрез които по разни заплашителни начини заставляваха се упорствующите богаташи да дават пари и се обуздаваха предателите да не смеят да предават.
ЛъжиПонеже тоя страх улесни задачата на комитетите по събирание пари за оръжие, то за да се усили повече тоя благоприятен страх, комитетската полиция, преоблечена в турски дрехи, извърши няколко нощни нападения (басканлъци) в няколко туркофилски къщи, щото и най-върлите туркофили почнаха да пропагандират, че щяло нещо да стане, та трябвало всеки да се поприготви за самозащита; но не за против царщината.
Несъгласие вътре в организацията.като зададе най-напред въпрос на панагюрските делегати и на поп Груйо от с. Бъта, които Бенковски предварително бил приготвил да представят всичко преувеличено, за да се насърчели другите делегати. Панагюрските делегати и поп Груйо, едно, за да насърчат, а, друго, за да се похвалят, представиха Панагюрище и околността като непобедим военен стан и прибавиха още, че те веч и черешови топове са приготвили. Другите делегати, като чуха, че хората и черешови топове са приготвили, за да си не нанесат укор за бездейственост, всеки с преувеличение представи положението на приготовленията, вследствие което взаимно излъгвание всички дойдоха до убеждение, че въстанието може веч да се провъзгласи, ако и по другите окръзи е така приготвено. Бенковски, за да усили още повече куражът им, прочете им едни насърчителни писма, получени от другите апостоли (за такивато фалшифицирани писма ще обясня по-долу) и доколкото помня, в писмото от търновский апостол се казваше, че само в Търново и в околността имало приготвени и 900 конници.
Тая фалшификация напоследък панагюрския комитет я узна и предложи на Бенковски да се отварят от комитета получените от другите апостоли писма. Но Бенковски по никакъв начин не се съгласи на това и панагюрский комитет, като се убеди, че той, Бенковски, иска да ги води като слепци, реши да се убие Бенковски, но приготовленията за въстанието да не се прекратят, защото и не можеха да се прекратят. Това ужасно решение би се изпълнило, ако Бенковски бе поставен, като други някои апостоли, под влиянието и защитата на местните комитети. Но Бенковски в това време бе веч диктатор за всичко и постоянно се конвоираше от десетина верни нему, с които много по-лесно той можеше да смаже някои от членовете на панагюрския комитет, отколкото те него. Затова не можа да се изпълни това ужасно решение.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Как Враца предаде Ботев
https://www.24chasa.bg/novini/article/4787400
Щеше да е смешно, ако не беше трагично. Всъщност нещо между фарс и трагикомедия.
https://www.24chasa.bg/novini/article/4787400
Щеше да е смешно, ако не беше трагично. Всъщност нещо между фарс и трагикомедия.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/podir/03_01.htmВ годините на свободна България Стамболов ще направи може би най-проникновената оценка на качествата и недъзите на своя събрат: "Ботев имаше буен, избухлив темперамент и беше несдържан и в главах, и в целях. Той обичаше да настоява на своето, искаше да му се подчиняват, беше честолюбив и искаше да свали Любен Каравелов от пиедестала му, за да му заеме мястото. И сега, ако той бе останал жив, той би се борил за политическа кариера, за това - да бъде водач на партия или министър, или обратно - безграничната му крайност би го завела на бесилката."
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Далеч не правя темата от някаква измислена позиция на морален съдник. Не претендирам да съм такъв и нещо повече - пределно съм наясно, че историята не се извършва с чисти ръце. В смисъл, че не морално безупречните светци движат събитията, а живи хора, със своя изградил се характер, с мирогледа си, с техния си морал и с техните си качества и пороци. Казах вече - значими исторически личности, напомнящи Ганди, почти няма, а и силно се съмнявам, че ако сериозно и покрай него ако се разровим, и неговия ореол дали няма да се позацапа.
Само че след това имащите властта най-вече върху медиите и образованието (или каквото там играе тяхната роля в съответния исторически период) се захващат да "възпитават" на примера на историята и да я поставят в основата на търсена от тях идеология, обикновено изкривявайки я до неузнаваемост. Само си представете историята на Римската империя през призмата на християнската апологетическа литература или новата история през призмата на леви и десни диктаторски идеологии. Примерно преподаването на история в хитлерова Германия, в СССР при Сталин или в Китай при Мао. Или в Корея при династията Ким.
Е извинявайте, ама това не е история. Там има митове и някакви митични архетипи - Героя, Предателя, Изпреварилия времето си герой, героите неразбрани от Невежата тълпа, за чието Добро те се жертват и всякакви подобни.
Е извинявайте, ама това не е история. Ако не свалим "героите" от небето на земята, въобще няма да разбираме, примерно в нашите реалии защо хъшовете постоянно остават неразбрани и с ограничено влияние, защо не искат да финансират "борбата им за свобода", защо не ги смятат за очевидно достайни патриоти и най-добри синове на отечеството, защо великото въстание няма никакъв особен военен успех, защо селяните ги предават, защо огромната част от населението не въстава и всякакви подобни. И там вече има значение кой какъв е и дали е лесно да довериш надеждите си, имота си, живота си и живота на децата си на празните и очевидно лъжливи приказки на двадесетина годишни пропаднали неедоучили пияни ашляци, които искат от теб пари с приказки за свобода и с опрян нож и револвер, после с тези пари пият в кръчмите, пеят буйни пусни и се зъбят на тирана, а като дойде време за бунта провалят всичко, както са провяляли и досега всичко в живота си или ако са по-умни се скатават в някое мазе или в безопасната Румъния, а твоята къща гори, твоята жена изнасилват, а тебе те пекат на жар за да кажеш има ли още някъде пари.
Само че след това имащите властта най-вече върху медиите и образованието (или каквото там играе тяхната роля в съответния исторически период) се захващат да "възпитават" на примера на историята и да я поставят в основата на търсена от тях идеология, обикновено изкривявайки я до неузнаваемост. Само си представете историята на Римската империя през призмата на християнската апологетическа литература или новата история през призмата на леви и десни диктаторски идеологии. Примерно преподаването на история в хитлерова Германия, в СССР при Сталин или в Китай при Мао. Или в Корея при династията Ким.
Е извинявайте, ама това не е история. Там има митове и някакви митични архетипи - Героя, Предателя, Изпреварилия времето си герой, героите неразбрани от Невежата тълпа, за чието Добро те се жертват и всякакви подобни.
Е извинявайте, ама това не е история. Ако не свалим "героите" от небето на земята, въобще няма да разбираме, примерно в нашите реалии защо хъшовете постоянно остават неразбрани и с ограничено влияние, защо не искат да финансират "борбата им за свобода", защо не ги смятат за очевидно достайни патриоти и най-добри синове на отечеството, защо великото въстание няма никакъв особен военен успех, защо селяните ги предават, защо огромната част от населението не въстава и всякакви подобни. И там вече има значение кой какъв е и дали е лесно да довериш надеждите си, имота си, живота си и живота на децата си на празните и очевидно лъжливи приказки на двадесетина годишни пропаднали неедоучили пияни ашляци, които искат от теб пари с приказки за свобода и с опрян нож и револвер, после с тези пари пият в кръчмите, пеят буйни пусни и се зъбят на тирана, а като дойде време за бунта провалят всичко, както са провяляли и досега всичко в живота си или ако са по-умни се скатават в някое мазе или в безопасната Румъния, а твоята къща гори, твоята жена изнасилват, а тебе те пекат на жар за да кажеш има ли още някъде пари.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
ачетох се пак в Записките и в още няколко подобни статийки. За националния герой Бенковски.
Значи Бенковски е "доминантна личност", както се изрази един съфорумец, с диктаторски наклонности, огромно самочувствие любов към външна показност и салтанати. И очевидно с претенции към българската корона. В Панагюрище викат "Да живее княз Бенковски и княгиня Райна.
Само, че какво прави този въздух под налягане, този оперетъчен генерал по време на самото въстание? Вдига бунта, устройва паради и тържества, кара местните златари да му обковат сабята с петдесет рубли екатеринки и потегля с най-боеспособния отряд - Хвърковатата чета да пали бунта в още няколко села. Основно като запали тях самите и изключително където няма турски войски.
УЧАСТВАЛ ЛИ Е БЕНКОВСКИ В БОЙ ВЪОБЩЕ?
Хвърковататата чета не стига до Родопите, защото вижда турска армия да слиза от влака, зарязва събралите се въстаници и мирно население в Еледжик с ясното съзнание, че те скоро ще бъдат нападнати и вероятно изклани. Така и не стига наврема да спаси вече превзетото и горящо Панагюрище и ЗАПОЧВА ДА СЕ МОТА ИЗ ОКОЛНОСТИТЕ МУ. Бенковски абсолютно не знае какво да предприеме и ТАКА И НЕ ВЛИЗА В БОЙ. Воеводата губи управление, четата се разпада, и той със около 70 човека от нея се "оттегля" в посока Търново. Да се присъедини уж към бунта, дето вече са били почти сигурни, че не е избухвал. В Балкана четата се разпръсква и доразпада окончателно, те се губят и накрая при предателството на Въло Мечката са само няколко човека.
Та с какво е доказал храбростта си по време на въстанието ТОЗИ герой?
Няколко пъти самите въстаници са искали да го убият но той е бил заобиколен от чуждестраннни бодигардове - далматинци.
Значи Бенковски е "доминантна личност", както се изрази един съфорумец, с диктаторски наклонности, огромно самочувствие любов към външна показност и салтанати. И очевидно с претенции към българската корона. В Панагюрище викат "Да живее княз Бенковски и княгиня Райна.
Само, че какво прави този въздух под налягане, този оперетъчен генерал по време на самото въстание? Вдига бунта, устройва паради и тържества, кара местните златари да му обковат сабята с петдесет рубли екатеринки и потегля с най-боеспособния отряд - Хвърковатата чета да пали бунта в още няколко села. Основно като запали тях самите и изключително където няма турски войски.
УЧАСТВАЛ ЛИ Е БЕНКОВСКИ В БОЙ ВЪОБЩЕ?
Хвърковататата чета не стига до Родопите, защото вижда турска армия да слиза от влака, зарязва събралите се въстаници и мирно население в Еледжик с ясното съзнание, че те скоро ще бъдат нападнати и вероятно изклани. Така и не стига наврема да спаси вече превзетото и горящо Панагюрище и ЗАПОЧВА ДА СЕ МОТА ИЗ ОКОЛНОСТИТЕ МУ. Бенковски абсолютно не знае какво да предприеме и ТАКА И НЕ ВЛИЗА В БОЙ. Воеводата губи управление, четата се разпада, и той със около 70 човека от нея се "оттегля" в посока Търново. Да се присъедини уж към бунта, дето вече са били почти сигурни, че не е избухвал. В Балкана четата се разпръсква и доразпада окончателно, те се губят и накрая при предателството на Въло Мечката са само няколко човека.
Та с какво е доказал храбростта си по време на въстанието ТОЗИ герой?
Няколко пъти самите въстаници са искали да го убият но той е бил заобиколен от чуждестраннни бодигардове - далматинци.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
За Бенковски все пак трябва да се поправя. Четата е участвала минимум в две сражения. Едното при Петрич, където "всичките бяха башибозуци от околните села, всичките пешаци." и още едно с черкези. За "ожесточеността" им свидетелства това, че в първото българите нямат загуби, а във второто имат един ранен.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Питаха към кой български деец изпитвам респект:
От средновековието:
Тервел, Крум, Омуртаг, Самуил. С големи уговорки - Симеон. Калоян, Теодор Светослав.
От Възраждането - повечето от просветните дейци. Не са постигнали на пръв поглед кой знае какво, но това което са постигнали е направо изумително, като се има предвид от какво ниво не нулево, а направо поднулево ниво са тръгнали и почти без никаква подкрепа.
Меценатите, особено Априлов и Евлоги Георгиев.
Раковски при всичките му изброени недостатъци. Любен Каравелов, който също не е съвършен. Петко Каравелов.
От цялото македонско движение някакви особено симпатични ми фигури няма, освен донякъде генерал Цончев.
Малинов.
С много уговорки - Борис.
От средновековието:
Тервел, Крум, Омуртаг, Самуил. С големи уговорки - Симеон. Калоян, Теодор Светослав.
От Възраждането - повечето от просветните дейци. Не са постигнали на пръв поглед кой знае какво, но това което са постигнали е направо изумително, като се има предвид от какво ниво не нулево, а направо поднулево ниво са тръгнали и почти без никаква подкрепа.
Меценатите, особено Априлов и Евлоги Георгиев.
Раковски при всичките му изброени недостатъци. Любен Каравелов, който също не е съвършен. Петко Каравелов.
От цялото македонско движение някакви особено симпатични ми фигури няма, освен донякъде генерал Цончев.
Малинов.
С много уговорки - Борис.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
http://www.kmeta.bg/po-vreme-na-aprilsk ... to-bulgari
Няма доказателства приведени и е невероятно, с оглед че въстаниците не са овладели някое турско село (отделни махали обаче да).Американският историк, изследовател на Османската история Станфорд Шоу разкрива интересния факт, че по време на българското въстание през 1876 година са убити повече мюсюлмани, отколкото християни.
Re: Демитологизиране на митологизирани герои
Колкото за какви смятам организаторите на въстанието през 1876 г.:
Смятам ги за недоучили хлапаци, вчера излезли от пубертета, на които морето им е до колене, а самочувствието - до небето. И хич не страдащи от морални задръжки. Захващат се с нещо, от което неразбират, некомпетентни са и вмъкват невинни хора с измами и лъжи. И закономерно се провалят с гръм и трясък, с кръв и жертви. При това половината от тях и се скатават на всичко от горе.
Има два варианта - сериозно са се надявали, че САМИ ще успеят, което би издавало само чудовищна, но непокрита самоувереност и некомпетентност и втори вариант, засвидетелстван от самите им водачи - че съзнателно са планирали кланетата и репресиите, което е и чудовищен цинизъм.
И ако разчета е бил да се предизвика реакция в Европа и Русия, то още по-отчайващо, е че с нямали идея и почти не са положили усилия да се подсигурят поне минимално в тази посока.
А това, че са докарали война, не е нещо, на което е можело да се разчита от техните действия. Можело е и Русия да не воюва и тогава кървищата щяха да са напразни, че и по-лошо.
Между другото за Раковски и Левски като цяло това не се отнася или поне не и в такава степен, каквато за пишман организаторите на "позорното" (да цитираме Захари Стоянов) въстание.
Смятам ги за недоучили хлапаци, вчера излезли от пубертета, на които морето им е до колене, а самочувствието - до небето. И хич не страдащи от морални задръжки. Захващат се с нещо, от което неразбират, некомпетентни са и вмъкват невинни хора с измами и лъжи. И закономерно се провалят с гръм и трясък, с кръв и жертви. При това половината от тях и се скатават на всичко от горе.
Има два варианта - сериозно са се надявали, че САМИ ще успеят, което би издавало само чудовищна, но непокрита самоувереност и некомпетентност и втори вариант, засвидетелстван от самите им водачи - че съзнателно са планирали кланетата и репресиите, което е и чудовищен цинизъм.
И ако разчета е бил да се предизвика реакция в Европа и Русия, то още по-отчайващо, е че с нямали идея и почти не са положили усилия да се подсигурят поне минимално в тази посока.
А това, че са докарали война, не е нещо, на което е можело да се разчита от техните действия. Можело е и Русия да не воюва и тогава кървищата щяха да са напразни, че и по-лошо.
Между другото за Раковски и Левски като цяло това не се отнася или поне не и в такава степен, каквато за пишман организаторите на "позорното" (да цитираме Захари Стоянов) въстание.